Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Карамон — извика внезапно Тас и посочи нещо.

Едрият войн се извърна. До един от обгорелите дънери се бе свила нечия фигура.

— Там има някой! — изкрещя развълнувано кендерът. — Не сме само ние!… Ей! — кресна. — Здрасти там! Спите ли? Събудете се… — Той се озова с няколко скока до фигурата и я разтърси, само за да види как тялото се претърколи безчувствено и застина вдървено — О! — произнесе. Отстъпи. Спря. — О, Карамон — каза съвсем тихо. — Ами че това е Бупу!

Беше именно тя. Същото блатно джудже, към което преди време Рейстлин се бе отнесъл толкова приятелски. Сега обаче се взираше към звездното небе с изпразнени, невиждащи очи. Беше облечена в жалки, мръсни дрипи, тялото й бе отслабнало, а по лицето й личаха следи от невероятно изтощение. Около врата й бе завързан кожен каиш. В другия край на каиша пък бе завързан отдавна вкочанен, мъртъв гущер. В едната си ръка Бупу стискаше мъртъв плъх, а в другата — изсъхнало пилешко краче. Очевидно, разбрала за приближаването на смъртта, бе извикала на помощ цялата магия, на която е била способна, помисли си тъжно Тас. Не й беше помогнала особено.

— Умряла е неотдавна — промърмори Карамон, приближи се с накуцване и като се намръщи, коленичи близо до сгърченото телце. — Изглежда е гладувала до смърт. — Посегна с безкрайна нежност и затвори втренчените в безкрая очи. После поклати глава: — И бездруго е чудно как е оцеляла толкова дълго. Телата в Утеха изглеждаха мъртви от месеци.

— Може Рейстлин да я е пазил — обади се кендерът, преди още да е осъзнал какво изговаря устата му.

Карамон се намръщи.

— Ха! Просто съвпадение, нищо повече — каза той дрезгаво. — Знаеш ги какви са блатните джуджета, Тас. Живеят от всичко, което намерят. Предполагам, че са били последните живи същества. Бупу имаше достатъчно ум в главата си, за да живее малко повече от останалите. Но сред тази забравена от боговете земя дори едно блатно джудже не може да се опази твърде дълго. — Той вдигна рамене. — Помогни ми да се изправя.

— Какво… какво ще правим с нея, Карамон? — попита безрадостно кендерът. — Н-нали, нали няма просто да я оставим да лежи тук?

— Не можем да сторим нищо за нея — измърмори мрачно войнът. Видът на мъртвото джудже и близостта на магическата Гора му навяваха мъчителни и нежелани спомени. — На нейно място и ти не би желал да те заровят в тази кал. — Той потръпна и се огледа. Буреносните облаци вече ги връхлитаха, съвсем ясно различаваше бляскавите пръсти на мълниите, а до ушите му долиташе глухият тътен на гръмотевиците. — Пък и не разполагаме с много време, не и ако се съди по онази буря хей там.

Кендерът продължаваше да го гледа със скръбни очи.

— Вече няма кой да я притеснява, дори и в смъртта, Тас — отсече раздразнено спътникът му. Сетне, забелязал огорченото изражение на приятеля си, Карамон бавно свали собственото си наметало и внимателно покри с него съсухреното телце. — Най-добре да не се помайваме, а да вървим — предложи тихо.

— Сбогом, Бупу — рече нежно Тас. Потупа ръката, която все още стискаше мъртвия плъх и вече се канеше да издърпа края на наметалото над нея, когато забеляза, че червените лъчи на Лунитари се отразяват в някакъв предмет. Затаи дъх, уверен, че знае какво вижда. Съвсем предпазливо раздели вкочанените пръсти на джуджето. Мъртвият плъх се изтърколи на земята заедно с още нещо — смарагд.

Тас вдигна скъпоценния камък. В мислите си вече се бе върнал обратно към… къде бяха тогава? Ксак Тсарот?

Криеха се в един отходен канал в опит да избегнат сблъсъка с безмилостните дракониди. А Рейстлин се бореше с поредния пристъп на кашлицата…

Бупу се втренчи загрижено в него, сетне зарови с мъничката си ръчичка из чантата и я измъкна държейки нещо, което вдигна към светлината. Примижа и поклати глава с въздишка.

— Това не, което търсих — измърмори.

Тасълхоф, чиито очи безпогрешно бяха доловили внезапния наситен цветен проблясък, се приближи.

— Какво е това? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

Рейстлин също се взираше в предмета с разширени, искрящи очи.

Бупу сви рамене:

— Красиво камъче — отвърна без всякакъв интерес и продължи да рови из торбата.

— Смарагд! — изхриптя Рейстлин.

Бупу вдигна очи.

— Ти харесваш? — попита.

— Много! — отвърна задъхано магьосникът.

— Ти взимаш — джуджето сложи скъпоценността в ръката му.

Сетне ликуващо измъкна онова, което бе търсила през цялото време. Тас се наведе, за да види новата чудесия и бързо отскочи с вик на отвращение. Беше мъртъв, много мъртъв гущер. Около вкочанената му опашка бе завързан силно захабен кожен каиш. Бупу подаде гущера на Рейстлин: