Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Звездите…

Всичко, което трябваше да направи, бе да вдигне глава и да се вгледа в небето. Чак тогава щеше да бъде напълно сигурен.

Стоя неподвижен в продължение на дълги минути, като отчаяно полагаше усилия да усети аромата на пикантни картофи, да чуе смеха на Тика, да почувства туптящото главоболие на могъщия махмурлук вместо ужасната, тъпа болка в сърцето си.

Но болката оставаше. И нямаше нищо друго, освен тишина, прихлупила унищожената и оголена земя край тях — мъртва след тътена на отдалечаващата се буря.

С въздишка, която бе едва доловима дори за самия него, Карамон вдигна глава и се взря в небесата.

Преглътна горчивината в устата си и почти се задави. Сълзите жилещо избликнаха от очите му, но той ядно мигна, за да види звездите по-ясно.

И ето, че наистина го видя — потвърждението на всичките си страхове, печата на собствената му участ.

В небето се бе появило ново съзвездие.

Пясъчен часовник…

— Какво означава това? — попита Тас, като търкаше сънливо очи, полуразбуден, загледан начумерено към небето.

— Означава, че Рейстлин е успял — отвърна Карамон. В гласа му се долавяше странна смесица от страх, тъга и гордост. — Означава, че е влязъл в Бездната, предизвикал е на двубой Царицата и… я е надвил!

— Не съм много сигурен в последното, Карамон — каза кендерът, докато изучаваше внимателно небето. Той посочи нагоре: — Това там е нейното съзвездие, но странното е, че не си е на мястото. Ето го и онова на Паладин. — Тас въздъхна. — Клетият Физбан. Чудя се дали е трябвало да се бие с Рейстлин. Не ми се вярва да му е харесало. Винаги съм имал чувството, че той разбира Рейстлин най-добре, може би дори повече от всички ни, взети заедно.

— Нищо не пречи битката все още да продължава — отговори замислено Карамон. — Може би това е причината за тези бури. — Замълча, вгледан в искрящите очертания на пясъчния часовник.

В спомените си още веднъж виждаше очите на магьосника такива, каквито бяха преди толкова много време — когато бе излязъл от ужасното изпитание в Кулата на Върховното чародейство. Зениците им имаха съвсем същата форма — на пясъчни часовници.

— Така ще гледаш към времето, додето всичко край теб се променя — бе казал Пар-Салиан на Рейстлин. — Да се надяваме, че така ще достигнеш до състраданието към хората около себе си.

Което, за съжаление, не се беше получило.

— Рейстлин е победил — произнесе с въздишка Карамон. — Сега е тъкмо това, което винаги е искал да бъде: бог. Но владенията му не са нищо повече от един мъртъв свят.

— Мъртъв свят? — повтори разтревожено Тас. — И-искаш да кажеш, че целият свят прилича на това! Всичко в Крин? Палантас, Хейвън, Квалинести. К-кендерия? Всичко?

— Огледай се — рече безрадостно приятелят му. — Как мислиш? Виждал ли си други живи същества, освен нас, откакто сме дошли? — Той махна с ръка, която едва се виждаше в бледото сияние на Солинари, увиснала в разчистеното небе като оцъклено око. — Видя ли пожарите по склона на планината? Заревото още се забелязва на хоризонта — посочи на изток. — Задава се друга буря. Не, Тас. Никой не може да оцелее достатъчно дълго след всичко това. Не след дълго и ние ще загубим живота си. Или ще бъдем разкъсани, или…

— Или… или нещо друго… — довърши нещастно кендерът. — Аз… наистина не се чувствам много добре, Карамон. Или е от водата, или отново съм пипнал чума. — Тас сложи ръка на стомаха си с изкривено от болка лице. — Отвътре ми е страшно странно, сякаш съм глътнал змия.

— От водата е — кимна намръщено войнът. — И аз го усещам… Навярно в облаците има отрова.

— Да не искаш да кажеш, че просто ще си умрем тук, Карамон? — попита след минутка размисъл кендерът. — Защото ако е така и стига да не възразяваш, бих искал да отида и да умра по-близичко до Тика. Така… така ще имам чувството, че съм по-близо до дома. Поне докато не се добера до Флинт и неговото дърво. — Той въздъхна и отпусна глава върху силната ръка на Карамон. — Ама колко имам да му разказвам на Флинт, нали Карамон? Всички тези работи за Катаклизма, за огнената планина, как ти спасих живота и че Рейстлин е станал бог. Бас държа, че няма да повярва на последното. Може и ти да дойдеш, само колкото да му кажеш, че… ъъм… не преувеличавам чак толкова много.

— Умирането е лесно — каза тихо приятелят му, загледан с тъга към обелиска.

Лунитари полека се издигаше в небето. Кървавата й светлина се смесваше нездраво със сребристото сияние на Солинари и хвърляше зловещия си покров над опустошените пепелища на околността. Мокрият каменен обелиск лъщеше, мокър от дъжда. Грубо издяланият надпис личеше съвсем отчетливо.