Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Карамон пропълзя по-навътре в дупката, без да откъсва очи от кълбящите се, разкъсвани от мълнии облаци над тях. За да откъсне мислите си поне за малко от подлудяващия страх, се опита да поразсъждава над въпроса как точно се бяха озовали в тази ситуация. Затвори очи и в съзнанието му още веднъж се появи фигурата на Рейстлин, възправен пред смъртоносния Портал. Чуваше гласа на брат си, докато магьосникът напевно произнасяше призивите към петте драконови глави, за да получи разрешението им да пристъпи в Бездната. Виждаше и Кризания, свещенослужителката на Паладин, изгубена в молитва към своя бог, изгубена в екстаза на съприкосновението с вярата си, сляпа за всяко зло, включително и това на брат му.

Карамон потрепери, чувайки гласа на Рейстлин толкова ясно, сякаш магьосникът и в този момент се намираше до него:

Тя ще влезе в Бездната заедно с мен. Ще върви пред мен и ще води моите битки. Ще се опълчи срещу мрачни свещенослужители, мрачни магьосници и срещу духовете на мъртъвци, обречени да бродят вечно из прокълнати земи. Мога да прибавя и невероятните мъчения, които й е подготвила Царицата. Всички тези неща ще я връхлетят, ще погълнат съзнанието й и ще разкъсат душата й. Накрая, когато няма да може да понесе и грам повече страдание, ще се свлече в краката ми… окървавена, окаяна и на прага на смъртта…

С последни сили ръката й ще се вдигне към мен в търсене на утеха. Няма да поиска да я спася. Твърде силна е, за да го направи. Вместо това ще жертва живота си заради мен и ще го стори с готовност. Всичко, което би поискала, е да остана до нея докато умира…

Но аз ще отмина. Ще прекрача покрай нея, без да я погледна и без да кажа дума. Защо? Защото повече няма да се нуждая от помощта й…

Едва след като чу тези думи, Карамон осъзна, че Рейстлин отдавна е преминал границата и вече не може да получи изкупление за греховете си. Чак тогава го бе изоставил.

„Нека върви — си беше помислил с горчивина. — Нека се изправи срещу Мрачната Царица. Нека сам стане бог. Вече е без значение. Не ме е грижа какво ще се случи с него. Най-сетне съм свободен, както и той. Свободни да следваме пътищата си.“

Карамон активира устройството за време, произнасяйки думите, на които го бе научил Пар-Салиан. Камъните около тях запяха по същия начин, както и предишните два пъти, при които бе присъствал на освобождаването на заклинанието за пътуване във времето.

Ала сетне се случи нещо. Нещо различно. Сега, когато имаше време да обмисли добре последвалите събития, ясно си спомняше, че за миг се е зачудил какво се е объркало, без да е сигурен какво точно.

„Не че в действителност можех да направя нещо — помисли си със сподавен гняв. — Никога не съм разбирал магията. И никога не съм й се доверявал особено много.“

Още една светкавица успя да наруши концентрацията му и дори накара Тас да подскочи в съня си. Кендерът измърмори раздразнено, сгуши се на кълбо и отново заспа непробудно като малка мишчица, скрита на сигурно място в дупката си.

Карамон с въздишка отпъди мислите за мишки и бури и отново насочи спомените си обратно към онези последни мигове, когато бяха активирали магическото заклинание.

„Спомням си усещането, че нещо ме дърпа, сякаш някаква сила се опитваше да ме изтегли в една посока, докато друга правеше същото, но в противоположната. Дали пък това не е било дело на Рейстлин?“

Войнът отчаяно се стараеше да съживи спомените си. В съзнанието му се оформи мъгливият образ на неговия брат. Видя изкривеното от паника лице на вторачения в Портала Рейстлин. Беше ужасен. Видя и Кризания, все така в центъра на Портала. Ала свещенослужителката вече не отправяше молитва към своя бог. Тялото й като че ли се разкъсваше от болка, а очите й бяха изпълнени с невероятен страх.

Карамон потръпна и облиза устни. Все още усещаше горчивия вкус на дъждовната вода в устата си. Имаше чувството, че е дъвкал ръждясали пирони. Той плю, избърса уста и се облегна изнурено назад. Още една мълния го накара да подскочи сепнато. Но заедно с нея се бе появил и отговорът.

Брат му се беше провалил.

С Рейстлин се бе случило същото, сполетяло и Фистандантилус. Заклинанието се бе изплъзнало от контрола му. Магическото поле на устройството за време без всякакво съмнение се бе намесило в тъканта на напева. Това беше единственото по-вероятно обяснение…

Едрият мъж се намръщи. Но как? Рейстлин със сигурност трябваше да е предвидил възможността от подобно стечение на обстоятелствата. Защо не ги беше спрял? Защо просто не ги бе убил, за да им попречи да използват устройството, точно както бе убил приятеля на Тас, онзи гном?