Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Почти го изтеглих, Карамон — осведоми спътника си. — Ей сега…

Писъкът на вятъра бе заглушен от вик, който в никакъв случай не беше особено типичен за повечето кендери. Карамон вдигна загрижено очи, тъкмо навреме, за да види как краят на опашката на приятеля му изчезва през ръба на огромната яма, която изведнъж бе изникнала под краката му.

— Дръж се, Тас! — извика и се заклати с накуцване към дупката. — Идвам!

Не му се наложи да направи дори и няколко крачки. Тас вече се катереше обратно. Лицето на кендера изглеждаше необичайно пребледняло, устните му бяха побелели, а очите му гледаха диво.

— Не се приближавай, Карамон — прошепна и махна с малката си окаляна ръка. — Отдръпни се, моля те.

Ала беше твърде късно. Карамон се добра до ръба на ямата и погледна надолу. Тас изпълзя до него и започна да трепери и хленчи.

— Мъртви — изплака той. — Всички са мъртви.

Кендерът скри лице в шепите си и несъзнателно започна да се олюлява напред-назад.

На дъното на каменистата дупка, под тънкия пласт нечистотия, бяха натрупани тела, купчини тела на мъже, жени и деца. Калта бе успяла да ги запази. Карамон трескаво осъзна, че едва ли не, разпознава някои от тях. Мислите му се насочиха към последния масов гроб, пред който беше стоял — онзи в поразеното от чума селище, открито от Кризания. Сякаш като насън видя пред себе си разгневеното, изпълнено с горест лице на своя брат. Много добре си спомняше как Рейстлин бе призовал мълнии, които опожариха всичко, превръщайки селото в купчина пепел.

Като скърцаше със зъби, войнът се насили да се вгледа по-добре, да потърси с очи оплетените червеникави къдрици…

Извърна се разтърсен и облекчен. Внезапно нещо го накара да се озърне подивяло и да затича обратно към Странноприемницата.

— Тика! — изкрещя.

Тас вдигна ужасено глава и скочи.

— Карамон! — извика след него, след което се подхлъзна в калта и падна.

— Тика! — изкрещя още веднъж войнът, за да надвика далечния вой на вятъра и тътнежа на гръмотевиците. Без да обръща внимание на болката в коляното си, той се впусна надолу по голото пространство, покрай овъглените дънери, право към мястото, където трябваше да се намира Странноприемницата. Пътят към нея, помисли си Тас, макар да не го осъзнаваше ясно. Кендерът отново скочи на крака и се втурна след приятеля си, макар и твърде късно, тъй като Карамон вече бе набрал голяма преднина, черпейки сили от страха и болезнената надежда.

Съвсем скоро Тас го изгуби от очи някъде сред почернелите дънери, но все още го чуваше да вика името на Тика. Сега вече бе напълно сигурен накъде се е упътил огромният мъж. Кендерът забави крачка. Главата му се пръскаше от болка от горещината и от ужасното зловоние на това място, сърцето му се свиваше от спомена за току-що видяното на дъното на ямата. Повлече натежалите си от полепнала кал обувки нататък, без всякакво желание да стане свидетел на онова, което се намираше пред тях.

Както и очакваше, Карамон вече се бе добрал до друго оголено място, недалече от поредното овъглено валеново дърво. В ръката му имаше нещо и той се взираше в него с изражението на човек, който най-сетне е бил принуден да се признае за победен.

Омърлян от главата до петите и с натежало сърце, Тас го доближи и спря точно пред него.

— Какво? — попита с разтреперани устни и посочи предмета в ръката на приятеля си.

— Чук — отвърна задавено Карамон. — Моят чук.

Тас се вгледа в предмета по-внимателно. Е, добре, наистина беше чук. Или поне трябваше да е бил някога. Дървената дръжка бе изгоряла почти до три четвърти от предишната си дължина. Бяха останали само почернялото парче дърво и опушената метална част.

— От… откъде си толкова сигурен? — заекна Тас. Все още нещо го караше да се съпротивлява, все още не искаше да повярва.

— Сигурен съм — отвърна с горчивина спътникът му. — Виж. — Дръжката се клатеше. Той размърда металната глава. — Направих го, когато… все още пиех. — Карамон избърса ъгълчето на окото си. — Калпава работа. Измъкваше се през по-голямата част от времето. Но — той преглътна — така или иначе не свърших кой знае колко с него.

Кракът му бе отслабнал допълнително от тичането и най-сетне поддаде. Този път дори не направи опит да се залови за нещо. Просто се отпусна в калта и остана там. Седеше в средата на оголеното пространство, на което някога се бе намирал домът му и притискаше унесено чука към гърдите си. Сетне безмълвно заплака.

Тас извърна глава. Скръбта на огромния войн бе твърде лична, твърде свята дори за неговите очи. Без да обръща внимание на собствените си стичащи се по лицето му сълзи, кендерът се огледа нямо. Никога през живота си не бе изпитвал такава безпомощност, самота и чувство на загуба. Какво се е случило тук? Как са се объркали нещата? Със сигурност трябваше да има поне някаква следа, все нещо водеше към отговора на тези въпроси.