Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Кризания се изправи и седна.

— Рейстлин! — прошепна тя с благодарност. Запълзя на четири крака през почернелия под към магьосника, чиито гърди се повдигаха тежко и ясно доловимо. Едната му ръка почиваше върху жезъла на Магиус. От инкрустираната в златна драконова лапа кристална топка на върха му струеше светлина.

— Рейстлин! Добре ли си?

Кризания коленичи до него и се вгледа в слабото му пребледняло лице. Уморените му очи я гледаха. Той кимна бавно. После се протегна и я придърпа към себе си. Погали черните й коси. Долавяше пулса му, а странната топлина, която почувства, внезапна я накара да забрави пронизващия студ.

— Не се страхувай — прошепна успокоително магьосникът, доловил трепването й. — Няма да ни направят нищо. Вече са ме виждали, а сега ме разпознаха. Не ти сториха зло, нали?

Тя не успя да проговори и вместо това просто поклати глава. Магьосникът въздъхна. Кризания се отпусна в обятията му със затворени очи.

Сетне, когато ръката му отново мина през косите й, тя усети как тялото му се напрегна. Едва ли не гневно, той я стисна за раменете и я отдалечи от себе си:

— Разкажи ми какво се случи! — заповяда със слаб глас.

— Събудих се… тук — заекна тя. Ужасът от преживяното и топлият допир до тялото му я бяха объркали напълно. Когато обаче видя завръщането на студенината и нетърпението в очите на Рейстлин, жената се стегна и продължи уверено: — Чух Карамон да вика…

Очите на мага се разтвориха широко:

— Брат ми? — попита сепнато. — Значи заклинанието е довело и него? Учудвам се, че все още съм жив. Къде е? — Главата му се повдигна и той уморено се вгледа в проснатия в безсъзнание войн. — Какво се е случило?

— Аз… Наложи се да направя магия. Ослепял е — отвърна Кризания изчервена. — Не исках да го нараня, случи се точно когато той опита да те у-убие… в Истар, точно преди Катастрофата…

— Ослепила си го! Паладине… ослепила си него ? — избухна в смях Рейстлин. Звукът отекна в помещението и накара жената да се свие от страх.

Магьосникът се задави от собствения си смях и започна да кашля мъчително, като се бореше за глътка въздух.

Кризания безпомощно изчака пристъпът да отмине, додето магът отново легна успокоено по гръб.

— Продължавай — прошепна раздразнено той.

— Чувах го да крещи, но не виждах нищо. С помощта на медальона разпръснах сенките и го открих, но веднага… разбрах, че е ослепен. Открих и теб. Беше изгубил съзнание. Не успяхме да те събудим. Карамон ме накара да му опиша къде се намираме, след което видях — тя потрепери, — видях тези… тези ужасни…

— Продължавай — настоя Рейстлин.

Жената пое дълбоко дъх.

— После светлината от медальона започна да отслабва…

Той кимна.

— … и тези… неща се приближиха до нас. Повиках те, като използвах името Фистандантилус. За момент това ги накара да спрат. Тогава — сега вече напълно бе превъзмогнала страха си и в гласа й се долавяше гняв — брат ти ме сграбчи ме хвърли на пода, като не преставаше да крещи да им позволя да те видят такъв, какъвто си в техния мрак! Когато светлината на Паладин престана да те огрява, създанията… — Тя скри лице в шепи, разтърсена от отекващия спомен за ужасения писък на магьосника.

— Брат ми е казал това? — поинтересува се меко Рейстлин след минутка размисъл.

Кризания отмести ръце, объркана от смесицата на възхищение и изумление в гласа му.

— Да — отвърна студено. — Защо?

— Просто е спасил живота на всички ни — отбеляза язвително Рейстлин. — Колкото и да е странно, този път на дангалака му е хрумнала блестяща идея.

Страховитият му смях за пореден път прерасна в безсилна кашлица. Кризания понечи да му помогне, но замръзна, възпряна от яростния поглед, който той й хвърли, независимо от ужасната болка, която очевидно изпитваше. Сетне магьосникът се наведе настрана и повърна.

Когато отново легна по гръб, на устните му бе разцъфнала кръв, а ръцете му потрепваха конвулсивно. Дишаше плитко и учестено. От време на време тялото му се разтърсваше от спазматично кашляне.

Жената се взираше безпомощно в него:

— Веднъж ми каза, че боговете не могат да излекуват подобно страдание. Но ти умираш, Рейстлин! Няма ли поне нещо , което да направя за теб? — попита го внимателно, без да смее да го докосне.

Той кимна, ала в продължение на минута не успяваше да проговори или да помръдне. Най-накрая с очевидно усилие вдигна ръка от студения под и й даде знак да се приближи. Кризания се наведе. Пръстите му се плъзнаха по бузата й. Усещаше горещия му дъх.