Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Рейстлин! — повика съвсем тихо и го разтърси. — Рейстлин!

Никакъв отговор. Със същия успех можеше да опита да възкреси труп. Мисълта я накара да хвърли един поглед към неясните очертания на лицата. Щяха ли да убият магьосника? В края на краищата, той все още не съществуваше в това време. „Господарят на миналото и настоящето“ тепърва трябваше да се завърне, за да предяви претенции към собствеността си — към тази Кула.

Или вече го беше направил?

Кризания отново го повика, а очите й не се отделяха от тези на неумрелите, които се бяха приближили заедно със замирането на крехката светлинка в ръката й.

— Фистандантилус! — извика отчаяно.

— Да! — обади се Карамон, който очевидно бе разбрал. — Те знаят това име! Какво става? Чувствам някаква промяна…

— Спряха — отвърна тя, без да смее да си поеме дъх. — Сега само го наблюдават.

— Веднага се връщай! — нареди войнът полуизправен. — Дръпни се от него. Веднага отдалечи светлината! Позволи им да го видят такъв, какъвто съществува в техния мрак!

— Не! — възпротиви се гневно жената. — Да не си полудял! Веднага щом го оставя, ще се нахвърлят върху него…

— Това е единственият ни шанс!

Внезапно Карамон се хвърли към нея и успя да я хване неподготвена. Сграбчи я със силните си ръце и безмилостно я изтегли обратно през пода. Сетне се стовари отгоре й с цялата си тежест и почти напълно я лиши от способността да диша свободно.

— Карамон! — произнесе с усилие Кризания. — Те ще го убият! Не… — забори се отчаяно, ала войнът не й позволяваше да помръдне.

Медальонът мъждукаше все по-слабо. С огромно усилие на волята успя да се извърти така, че да вижда тялото на Рейстлин. Сега магьосникът се намираше изцяло извън кръга светлина.

— Рейстлин! — изпищя тя. — Не! Пусни ме, Карамон! Вече са съвсем близо до…

Войнът сякаш не я чуваше. Върху лицето му се бе изписала силна душевна болка, ала въпреки това в изражението му имаше мрачна решителност — слепите му очи просто се взираха в нея. Усещаше изстиналото му тяло, стегнатите във възли трептящи мускули…

Налагаше се да направи още една магия срещу него! Думите вече излизаха от устата й, когато тъмнината в помещението се раздра от остър вик на болка.

— Паладин, помогни ми! — помоли се тя.

Не последва каквото и да било.

Направи още един опит да се освободи от хватката на Карамон, ала знаеше, че е безполезно. А сега очевидно дори собственият й бог я бе изоставил. Тя зарида от безсилие и като ругаеше Карамон, загледа онова, което се случваше.

Бледите проблясващи сенки вече бяха наобиколили Рейстлин. Виждаше го единствено, защото бе осветен от адската аура на отвратителните им разложени форми. Когато мъртвешките създания положиха ръце върху него, от гърлото й се изтръгна нисък стон.

Рейстлин запищя. Тялото му се затресе от ужасяващи спазми.

Без съмнение и Карамон чу виковете на брат си. Лицето му беше пребледняло.

— Пусни ме! — каза умолително Кризания.

Ала макар студената пот да се лееше на ручеи по челото му, войнът поклати твърдо глава и я притисна още по-здраво към пода.

Рейстлин изпищя повторно. Карамон потрепери и жената усети как мускулите му се отпуснаха. Захвърли медальона, за да стисне юмруци и да го удари. Веднага щом го направи, украшението угасна съвсем и ги остави в непрогледна тъмнина. Тялото на война изведнъж се отдели от нейното. Дрезгавите му викове се преплетоха с писъците на брат му.

Кризания се изправи замаяно в седнало положение и заопипва пода с разтуптяно сърце.

Нечие лице се приближи до нейното. Хвърли бърз поглед към него, без да престава да търси медальона, уверена, че принадлежи на Карамон…

Но не беше той. В непосредствена близост до нея се олюляваше едно от мъртвешките създания.

— Не! — прошепна изнемощяло, неспособна да помръдне.

Усещаше как животът бързо напуска ръцете, тялото й, самата й същност. Безплътните пръсти я сграбчиха и я приближиха към себе си. Безкръвните устни се разтвориха в търсеща целувка, жадни за топлина.

— Палади… — започна да се моли Кризания в същия миг, в който почувства как душата й се засмуква от мъртвешкото докосване.

Сетне отнякъде много далече до ушите й достигна неясен слаб напев на магически фрази. Наоколо избухна светлина. Носещото се само на няколко сантиметра от нея лице изчезна с писък, а ледените ръце я изпуснаха. Разнесе се парлив мирис на сяра.

— Ширак!

Ярката светлина бе изчезнала. Стаята се изпълни с меко сияние.