Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Вода! — процеди Рейстлин. Даде си сметка, че го е разбрала единствено по помръдването на окървавените устни. — Една магическа отвара може… да ме спаси. — Ръката му безсилно посегна към единия от джобовете на робата. — И… и топлина, огън!… Вече… нямам… силата да…

Тя кимна, за да му покаже, че го е разбрала.

— Карамон? — оформиха устните му.

— Тези… тези неща го нападнаха — каза жената и погледна към неподвижното тяло на война. — Не съм сигурна дали е още жив.

— Нуждаем се от него! Трябва… да… го излекуваш! — магьосникът не успя да продължи. Сега просто лежеше задъхано. Очите му се затвориха.

Кризания преглътна и се разтрепери по-силно:

— Си-сигурен ли си? — поколеба се тя. — Той се опита да те убие…

Рейстлин се усмихна и поклати глава. Качулката на черната му роба прошумоля нежно при това движение. Той отвори очи и се вгледа в нея. Стори й се, че може да надникне някъде много дълбоко в кафявата им бездна. Сега огънят в мага гореше съвсем слабо и това придаваше особена топлина на взора му, топлина, съвсем различна от яростния огън, който дотогава бе виждала да гори там.

— Кризания — произнесе Рейстлин като въздишка. — Сега…, ще изгубя съзнание… Ще бъдеш… съвсем сама… на това… мрачно място… Брат ми… може… да ти помогне… Топлина… — Очите му отново се склопиха, ала ръцете му затегнаха хватката си, сякаш със сетни усилия се стараеше да се задържи в реалността. Магьосникът положи чудовищно усилие да я погледне. — Не напускай тази стая! — изговори и зениците му се обърнаха.

„Ще бъдеш съвсем сама!“ Кризания се огледа ужасено, задушена от страх. Вода! Топлина! Как щеше да се справи? В тази стая на злото!

— Рейстлин! — извика умолително, като сграбчи крехката му десница и притисна буза в нея. — Рейстлин, моля те, не ме оставяй! — прошепна, потръпвайки от студения допир на плътта му. — Не мога да го направя! Нямам силата! Не мога да създам вода от прахта!

Очите на Рейстлин се отвориха. Бяха почти толкова мрачни, колкото и мястото, на което бяха попаднали. Пръстът му бавно се протегна и отново прокара линия надолу по бузата й. После ръката му се отпусна настрани за последно.

Кризания несъзнателно посегна към бузата си, зачудена какво ли е искал да каже. Със сигурност не бе опитал да я погали. Поне това можеше да каже убедено, съдейки по настоятелния поглед в очите му. Но тогава какво? Кожата й гореше от докосването му… спомените започваха да се завръщат…

И ето, че разбра.

„Не мога да създам вода от прахта…“

— Сълзите ми! — произнесе тихо.

Докато седеше съвсем сама в мразовитата стая, коленичила до неподвижното тяло на Рейстлин, загледана към проснатия наблизо Карамон, Кризания внезапно почувства завист и към двамата. Колко по-лесно щеше да бъде, помисли си тя, ако и тя изпаднеше в безсъзнание и позволеше на тъмнината да я обгърне! Злото, обитаващо това място — побягнало от гласа на магьосника — вече започваше да възвръща отнетите си позиции. Чувстваше втренчените в нея погледи, които продължаваха да стоят на разстояние единствено заради светлината от жезъла на Магиус. Дори и в несвяст, собственикът му все така не отделяше ръката си от него.

Жената внимателно освободи дланта на Рейстлин и я остави да легне на гърдите му. После се отпусна на пода с плътно стиснати устни и опита да преглътне напиращите сълзи.

— Сега той зависи изцяло от мен — произнесе сама на себе си, колкото да прогони звука от шепнещите гласове. — Неговата слабост срещу моята сила. Цял живот — продължи тя, като бършеше сълзите си и гледаше блещукащата в светлината на жезъла течност по пръстите си — съм се осланяла на силата в мен. И все пак никога досега не съм била истински силна. — Очите й се насочиха към магьосника. — Ето, че най-после опознах могъществото у този човек. И няма да позволя на никой или нищо да му го отнеме!

— Топлина — каза след миг. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да се държи изправена. — Нуждае се от топлина. Всички се нуждаем от нея. — Въздъхна безпомощно. — Но как мога да му я дам! Ако бяхме в замъка Айсуол само молитвите ми щяха да бъдат достатъчни. Паладин щеше да ни се притече на помощ. Само че този мраз не идва от сняг или лед… Да, съвсем различно е. Замръзва духът, а не кръвта. На подобно място, вярата ми може единствено да ме поддържа жива, но не и да ни сгрее!

Кризания огледа неясно осветената стая и погледът й се спря върху сенчестите форми на разкъсаните завеси на прозореца. Бяха ушити от тежка коприна и със сигурност имаше достатъчно плат, с който и тримата да се увият. Искрицата надежда за миг я накара да се оживи, но почти незабавно бе отрезвена от мисълта за разстоянието до завесите. В действителност бяха толкова далеч от нея, че едва ги различаваше извън светлината на жезъла.