Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Да… Смъртта му би могла да бъде обяснена… не и живота.

Когато нечии пръсти проникнаха като ледени върхове през пластовете на безсъзнателното състояние, в което се намираше, мозъкът му се сгърчи от изгаряща болка. Рейстлин положи усилия и за миг успя да се пребори с налитащата мъгла от нарастващо изтощение. Отвори очи и задъхано погледна право в изпълнените с бездънен мрак очни ябълки на олюляващите се мъртвешки лица, надвесени над него. Ръцете на създанията докосваха гърдите му.

Трябваше му само секунда, за да осъзнае какво търсят. Мисълта го ужаси.

— Не — произнесе, останал без въздух. — Няма да мина отново през това!

— Ще минеш, трябва да знаем! — отговориха те.

Разгневен от безцеремонните им действия, Рейстлин изръмжа горчиво проклятие и направи опит да вдигне вдървените си ръце, за да се пребори със смъртоносната им прегръдка. Напълно безполезно. Мускулите му просто отказаха да се подчинят.

Яростта и болката, и безсилието изтръгнаха от него писък, който не можа да чуе никой, дори самият той. Пръстите уловиха нещо, болката се усили до непоносимост и той потъна — не в тъмнина, а в спомените си.

В Учебната зала, където седмината послушници работеха същата сутрин, нямаше прозорци. Достъпът на слънчева светлина бе изрично забранен. Не се допускаше дори светлината на двете луни — сребърната и червената. Колкото до третата, черната луна, присъствието й така или иначе се усещаше както в помещението, така и навсякъде другаде из Крин, без да се налага някой да я вижда.

Залата беше осветена от дебели восъчни свещи в сребърни светилници, поставени на масата. Това позволяваше на послушниците да ги разнасят със себе си, докато учеха. Помещението бе единственото в целия замък на великия Фистандантилус, където горяха свещи. Навсякъде другаде се използваха сфери, заредени с магия за вечна светлина — можеха да се забележат къде ли не — носещи се леко във въздуха и разпръскващи мрачната атмосфера, която сякаш завинаги бе обгърнала с потайността си укреплението. В Учебната зала нямаше сфери поради една-единствена основателна причина — внесена в помещението, светлината им моментално щеше да изтлее заради ефекта на блокиращата магия. Ето кое обясняваше необходимостта от свещи, както и постоянната грижа да се избегне нежеланото влияние на слънчевата и лунната светлина.

Шестима от послушниците седяха близо един до друг на една от масите. Някои разговаряха, а други учеха в мълчание. Седмият стоеше зад маса в далечния край на помещението. От време на време някой от шестимата вдигаше стеснителен поглед към този самотник и почти веднага бързаше да го сведе, тъй като изглеждаше така, сякаш седмият послушник неизменно се взира към тях.

Самият той намираше ситуацията по-скоро за забавна. По лицето му плъзна едва забележима усмивка. Откъдето и да го погледнеше, Рейстлин не бе имал кой знае колко поводи за веселие през няколкото месеца от престоя си в замъка на Фистандантилус. Дните зад тези стени минаваха бавно. Е, разбира се, беше се оказало съвсем елементарно да поддържа илюзията, за да не позволи на архимагьосника да прозре истинската му самоличност, за да прикрие действителните си възможности и да се превърне в един от групата на глупците, които се надяваха да заслужат доверието на Фистандантилус и да станат негови ученици.

Способността да заблуждава околните с дребни фокуси бе в кръвта му. Всъщност даже се забавляваше от приятното предизвикателство винаги да бъде на крачка пред тях, винаги да ги държи в напрежение. Харесваше му и играта с Фистандантилус. Усещаше, че го наблюдава внимателно. И знаеше съвсем точно какво си мисли великият магьосник — кой беше всъщност този послушник? Откъде взимаше силите, които очевидно горяха някъде дълбоко в него и все пак не можеха да бъдат разбрани?

Понякога даже почти долавяше как Фистандантилус разглежда лицето му, сякаш се чуди дали не го е виждал някъде…

Да, Рейстлин се забавляваше. Ето защо бе доста изненадан, че все пак се е натъкнал на нещо, което в миналото не му бе доставяло голямо удоволствие, най-неприятната част от спомените му — училищните дни.

Лукавият — така го бяха наричали помежду си послушниците в школата на стария му Учител. Не го харесваха и не му се доверяваха. Дори Учителят се страхуваше от него. Младостта на Рейстлин бе преминала твърде безрадостно. Единственият човек, който го приемаше такъв, какъвто е, бе собственият му брат близнак, Карамон, чиято любов бе до такава степен покровителствена и задушаваща, че понякога омразата на съучениците му се струваше далеч по-приемлива.