Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Престани! — нареди си строго.

Насили се да се изправи и затегли завесата към Карамон. Коленичи до него и го зави грижливо чак до раменете. Широкият му гръден кош бе неподвижен, дишаше едва-едва. Пулсът му бе бавен и неравномерен. Чак тогава забеляза следите по врата му — смъртно бели, като от безплътни устни.

Мъртвешкото лице още един път изникна в съзнанието й. Кризания потрепери и тръсна глава, за да прогони видението, след което се уви по-добре в завесата и постави длан върху челото на война:

— Паладин — отправи тиха молитва тя, — ако си се отвърнал от своя свещенослужител в гнева си, моля те да разбереш, че всичко, което тя стори, бе в твое име. Пресегни се през ужасния мрак, който ни дели и излекувай този мъж! Ако пътят му не е свършил, ако все още има нещо, което трябва да постигне по време на дадения му живот, умолявам те, изцери го. Ако пък това е волята ти, вземи душата му с внимателни ръце и му помогни да се приюти във вечността…

Кризания не успя да продължи. Беше на края на силите си. Уморена, изтощена до дъното на душата си от страховете и вътрешните си борби, тя скри лице в шепи и заплака с горчивите ридания на човек, който е изгубил всяка надежда.

Ала ето, че нечия ръка я докосна. Топла и силна ръка.

— Хайде, хайде, Тика — каза един дълбок сънен глас. — Ще се оправя, не плачи.

Жената вдигна обляното си в сълзи лице, за да види как гърдите на Карамон се повдигат и спадат. Сега войнът не изглеждаше толкова блед и следите по врата му започваха да изчезват. Той я потупа успокоително и се усмихна:

— Просто лош сън, Тика — промърмори братът на Рейстлин. — До сутринта… ще го забравиш…

Карамон придърпа завесата към брадичката си, прозя се широко и се обърна на другата страна, за да потъне в дълбок, спокоен сън.

Беше твърде уморена, за да отправя благодарности към когото и да било. Стоеше и го наблюдаваше. Сетне нещо привлече вниманието й… звук от капеща вода! Кризания се обърна и за пръв път забеляза, че на ръба на писалището стои стъклена кана с вода. Източеното гърло бе счупено и каната лежеше настрани. Очевидно бе стояла празна твърде дълго, а разпиляната по пода течност навярно се бе изпарила преди повече от сто години, ала по всичко личеше, че сега отново бе пълна. Водата изтичаше от нея бавно — капка по капка, блестяща в светлината на жезъла.

Тя протегна ръка, за да улови част от капките и колебливо доближи длан до устните си.

— Вода! — произнесе съвсем тихо.

Вкусът й бе някак горчив, дори солен, но й се струваше най-вкусното нещо, което някога бе опитвала. Насили умореното си тяло, отля още от водата в шепата си, след което жадно отпи. Изправи каната и невярващо забеляза как съдържанието й нараства отново, за да запълни онова, което бе изпила.

Сега вече почувства в себе си сили да благодари на Паладин с думи, които извираха от дълбините на душата й и които едва ли бе намирала дотогава. Страхът й от тъмнината и блуждаещите из нея създания изчезна напълно. Нейният бог не я бе изоставил — все още бе край нея, макар че може би наистина го бе разочаровала.

Освободена от ужасите си, тя хвърли последен поглед към Карамон и като видя, че спи спокойно, му обърна гръб и отиде до неподвижното тяло на неговия брат. Устните на магьосника бяха посинели от студ.

Легна до него с ясното съзнание, че топлината от телата им ще ги сгрее по-добре от всичко друго. Внимателно уви завесата около Рейстлин и себе си, положи глава на рамото му, затвори очи и позволи на мрака да я обгърне.

— Тя го нарече Рейстлин!

— Но после и… „Фистандантилус“?

— От къде можем да бъдем сигурни? Нещо не е както трябва! Този не дойде от Дъбравата, както беше предсказано. Не дойде в блясъка на своята мощ! А другите с него? Трябваше да бъде сам!

— И все пак, чувстваш ли магията му? Не бих посмял да го предизвикам…

— Дори и за толкова голяма награда?

— Мирисът на кръв те подлудява! Ако това е той и открие, че си посегнал на избраниците му, ще те запрати право във вечния мрак, където ще сънуваш топла кръв, без никога да я вкусиш!

— А ако не е той? И се провалим? Когато Тя се появи в гнева си, участта, която току-що ми описа, ще ми се стори далеч по-приемлива!

Мълчание. И после:

— Има един начин да проверим.

— Опасно е. Той е твърде слаб, това може да го погуби.

— Трябва да узнаем! По-добре той да умре, отколкото да не изпълним задължението си към Нейно Мрачно Величество.