Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Ще трябва да отида до там — изрече на висок глас. — В сенките! — Сърцето й примираше от ужас, а вярата й за пореден път бе готова да я изостави. — Тогава ще помоля Паладин за помощ.

Очите й се насочиха към помръкналия медальон, захвърлен на пода. Наведе се да го вдигне, но за момент скръбно се поколеба при спомена за това как светлината на украшението бе помръкнала при допира със злото.

Още веднъж си помисли за Лоралон, великия елфически свещенослужител, който бе дошъл да я отведе точно преди Катастрофата. Беше му отказала, с риск за живота си бе избрала да изслуша думите на Главния свещеник — думи, които предизвикаха яростта на боговете. Нима Паладин бе разгневен? Нима в яда си бе изоставил нея така, както според мнозина бе изоставил Крин и бе осъдил Истар на неминуема гибел? Или божествената му ръка просто не можеше да проникне през многобройните пластове на злото, населило прокълнатата Кула?

Объркана и изплашена от мислите си, Кризания вдигна медальона. Блясъкът му бе изчезнал напълно. От него нямаше никаква полза, беше просто парче студена платина. Застанала в средата на помещението, стиснала украшението в ръка и с тракащи зъби, жената пое дълбоко дъх и се насили да направи крачка към прозореца.

— Ако не го сторя — измърмори през изсъхналите си устни, — така или иначе ще умра от студ. Всички ще умрем — добави, като се извърна, за да погледне двамата братя.

Наистина, Рейстлин бе добре увит в черните си одежди, ала тя ясно си спомняше вледенените му ръце. Колкото до Карамон, той все още носеше дрехите си от гладиаторските игри — златна ризница и обикновена набедрена препаска.

Тя вдигна високо брадичка и отправи предизвикателен взор към пълзящия, шепнещ мрак пред себе си. После уверено тръгна напред и напусна защитния кръг, образуван от светлината на жезъла.

Почти в същия миг тъмнината сякаш оживя! Шепотът я връхлетя още по-силен и за свой ужас Кризания откри, че сега разбира думите!

Почувства как нечии ледени пръсти пролазиха по кожата й. Допирът я накара да отскочи ужасено и да се свие, неспособна да помръдне. Нищо! Нямаше никой, макар отвратителната любовна песен да продължаваше да звучи в ушите й.

— Не! — произнесе гневно тя. — Ще продължа! Зли създания, не ще ме спрете! Аз съм свещенослужител на Паладин! Дори и моят бог да ме е изоставил, това няма да ме накара да се откажа от вярата си!

Вдигна глава и просто тръгна напред към прозореца. Съскането на шепота зазвуча двойно по-силно, разнесоха се смехове, ала нищо не я докосна, нищо не посмя да я нарани. Най-сетне, сигурна, че кратката й разходка е продължила с часове, тя достигна до завесите.

Улови се за тях с премалели нозе и рязко ги дръпна с надежда пред очите й да се разкрият нощните светлини на Палантас. Някъде там навън, не спираше да си повтаря тя, има и други живи същества, трябва да има поне някой.

Ала макар да притискаше лице към стъклото, не успяваше да види каквото и да е. Пророчеството тепърва трябваше да се сбъдне. Рейстлин — като господар на миналото и настоящето — все още не се бе завърнал, за да обяви Кулата за своя, както се предполагаше, че трябва да се случи някъде в бъдещето. Кулата си оставаше в плен на непроницаемия мрак и надвисналата черна мъгла. Дори и светлините на прекрасния град Палантас да бяха някъде там, тя не можеше да ги види.

Кризания въздъхна мрачно, хвана по-здраво една от завесите и дръпна силно. Зашиващата материя поддаде незабавно и се изля отгоре й като истински водопад от прашен брокат. Жената с благодарност уви тежкия плат около раменете си и се сгуши в топлината му.

Зае се несръчно и с другата завеса, след което я повлече заедно със себе си през стаята, като се вслушваше тревожно в драскащите звуци от нахвърляните обгорели парчетии, които коприненият шлейф преобръщаше по пътя си.

Магическата светлина на жезъла я водеше към себе си. Когато най-сетне се озова в безопасност, тя се строполи на пода, разтреперана от изтощението и изпитания ужас.

До този момент дори не бе обърнала внимание колко уморена беше в действителност. Сигурно не беше спала няколко поредни нощи, още откакто бе започнала бурята в Истар. Ала ето, че започваше да се затопля и изкушението да се увие в тежката коприна и да заспи непробудно ставаше все по-неустоимо.