Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

Само че този вик — това беше Карамон! Ами ако той…

— Рейстлин! — изкрещя ужасено Кризания и опита да се изправи на крака.

Гласът й сякаш потъна безследно в надвисналия мрак. Чувството бе толкова потискащо, че моментално съжали, че се е обадила. Обгърна раменете си с ръце и започна да трепери от студ. Неволно докосна медальона на Паладин, окачен на врата й. Благотворното въздействие я изпълни със спокойствие.

— Светлина — прошепна тя и като вдигна високо медальона, отправи молитва към бога да разпръсне тъмнината.

От украшението избликна мека светлина и се процеди през пръстите й, отблъсквайки черния воал на мрака, колкото да й позволи да започне да диша спокойно. Тя прехвърли верижката на медальона през косата си и го издигна нагоре. Светлината озари по-ярко пространството около нея. Трябваше да си припомни откъде бе долетял викът.

Бързо огледа почернелите мебели, паяжините, разпръснатите книги, потрошените лавици. Всички тези предмети бяха дори по-плашещи от самата тъмнина, именно тя им бе дала живот. Даде си сметка, че собственото й присъствие грубо нарушава изградения ред на това място.

А сетне викът се разнесе отново.

Обърна се бързо в неговата посока с неудържимо трепереща ръка. Светлината на бога раздроби тъмнината, за да разкрие в ужасяващи подробности две застинали фигури. Едната, облечена в черни одежди, лежеше върху студения под. Над неподвижните й очертания се бе изправил огромен мъж в опръскана с кръв златна броня. Около врата му имаше железен нашийник. Взираше се в мрака с протегнати ръце, разкривена, широко отворена уста и побеляло от ужас лице.

Медальонът едва не се изплъзна от безчувствените й пръсти, когато най-после разпозна тялото, застинало неподвижно в краката на война.

— Рейстлин! — прошепна Кризания.

Чак сега си даде сметка, че безценната светлина намалява и успя да улови по-здраво изплъзващата се платинена верижка на медальона.

Запълзя по пода, докато светът наоколо диво се люлееше заедно с несигурната светлина в ръката й. Изпод нея се разбягаха мрачни сенки, ала жената дори не ги забеляза, обзета от неистов страх, който бе надмогнал дори този от заобикалящата я тъмнина. Кризания коленичи до магьосника.

Рейстлин лежеше по очи. Качулката закриваше главата му напълно. Тя внимателно го обърна по гръб. Отмахна качулката и освети лицето му с медальона. Почувства как сърцето й се свива.

Кожата му бе пепелявобледа, устните — посинели, а очите — потънали дълбоко в изпъкналите скули.

— Какво си направил? — изкрещя тя на Карамон, като вдигна поглед, все така коленичила до неподвижното тяло на магьосника. — Какво си направил? — повтори с глас, който се разкъсваше едновременно от скръб и напираща ярост.

— Кризания? — прошепна дрезгаво войнът.

Медальонът караше извисяващата се фигура на гладиатора да хвърля причудливи сенки. Ръцете му все така се протягаха напред, пръстите продължаваха немощно да се опитват да сграбчат нещо във въздуха. Той наклони глава към звука от гласа й.

— Кризания? — изрида.

Направи крачка към нея, препъна се в краката на брат си и полетя тежко към пода.

Почти незабавно отново се озова на колене и запълзя неуверено, като дишаше с дълбоки хрипове. Очите му бяха все така широко отворени и втренчени нанякъде. Войнът протегна ръка:

— Кризания? Светлина! Твоята светлина! Бързо!

— Вече имаме светлина, Карамон! Аз… Свети Паладине! — промърмори тя, загледана към него през мекото сияние на медальона. — Та ти си сляп!

Жената улови търсещите му пръсти. Щом усети докосването й, войнът изрида за втори път. Ръката му се сключи около нейната с премазваща сила и Кризания прехапа устни от внезапната болка. Продължи да го държи, без да престава да осветява тялото на Рейстлин.

Взаимно си помогнаха да се изправят на крака. Огромното тяло на Карамон трепереше неудържимо и се притискаше към нея. Очите му се взираха право напред — подивели и невиждащи. Тя се огледа с отчаяната надежда да открие нещо — стол, кушетка, каквото и да е.

След което изведнъж осъзна, че тъмнината отвръща на погледа й.

Забързано отвърна очи към успокояващата светлина на медальона и отведе Карамон към единствената по-голяма мебел, която се виждаше наоколо.

— Седни тук — нареди му тя. — Облегни се.

Настани го на пода и му помогна да опре гръб в богато украсеното с дърворезба писалище, което й изглеждаше някак познато. Сякаш нещо в това място се опитваше да отключи в нея порой от болезнени спомени. Засега обаче бе твърде разтревожена и заета, за да му обърне по-сериозно внимание.