Маргарет Уэйс - Войната на близнаците

— Карамон? — попита колебливо. — Рейстлин мър… Той… Ти ли го… — гласът й се пречупи.

— Рейстлин? — Войнът обърна слепите си очи към нея. Лицето му бе разтревожено. Помъчи се да се изправи. — Рейст! Къде…

— Сядай! — заповяда му бързо и разгневено Кризания. Постави ръка на рамото му и го принуди отново да се облегне назад.

Очите на Карамон се затвориха и по устните му плъзна горчива усмивка. За момент й се стори, че разпознава в чертите му тези на неговия брат близнак.

— Не, не съм го убил аз — каза уморено той. — Как бих могъл? За последно те чух да отправяш молитва към Паладин, а после всичко потъна в мрак. Не можех да помръдна, мечът падна от ръката ми. След това…

Ала Кризания не го слушаше. Тя изтича обратно до мястото, където лежеше Рейстлин и отново коленичи до него. Издигна медальона и докосна с пръсти шията на магьосника през гънките на черната роба, за да провери дали има пулс. Облекчено стисна клепачи и произнесе едва чута благодарствена молитва към Паладин.

— Жив е! — прошепна. — Но тогава какво му има?

— Какво му има? — повтори разтревожено Карамон. — Не виждам…

Внезапно обладана от вина, Кризания набързо му описа състоянието на магьосника. Войнът сви рамене:

— Изтощен е от действието на магията — обясни той безизразно. — А и не забравяй, че още преди това вече е бил твърде слаб, поне така ми каза ти. Близостта на боговете или нещо подобно. — Поклати глава. — И друг път се е случвало. Когато за пръв път му се наложи да използва драконовата сфера, му трябваха дни за да се възстанови. Носил съм го на ръце… — Изведнъж той притихна, загледан в нищото със спокойно и мрачно лице: — Не можем да направим много за него. Трябва да почива.

Замълча, след което попита тихо:

— Лейди Кризания, можеш ли да ме излекуваш?

Лицето на жената пламна от срам.

— Страхувам се… страхувам се, че не — отвърна тя смутено. — Навярно заклинанието ми те е ослепило.

В спомените й още веднъж се мярна образът на огромния войн с окървавен меч в ръка — готов да убие собствения си близнак, готов да убие и нея, ако му се изпречи на пътя.

— Съжалявам — произнесе тихо. Чувстваше се толкова уморена и й беше така студено, че почти усещаше как започва да се разболява. — Бях отчаяна и… изплашена, Карамон. Не се тревожи. Действието на Магията ще отслабне с времето.

Войнът въздъхна.

— Разбирам. Къде се намираме? Каза, че имаме някаква светлина.

— Да. Медальонът още е в мен.

— Огледай се. Искам да знам къде сме. Опиши ми какво виждаш.

— Но Рейстлин…

— Ще се оправи! — отсече сурово и заповедно Карамон. — Ела близо до мен. Чуваш ли? Животът ни… неговият живот… може би зависи от това какво ще предприемем сега. Опиши ми къде сме!

Кризания си наложи отново да се вгледа в заобикалящия ги мрак, а заедно с това страхът й отново се завърна с пълна сила. Тя неохотно се отдели от магьосника и седна до война.

— Аз… Не зная — каза неуверено, като все така държеше сияещия медальон над главата си. — Не успявам да разгледам добре отвъд кръга на светлината. Струва ми се, че вече съм била тук, но не мога да го свържа с никой спомен. Навсякъде се виждат строшени и овъглени мебели. Има и много разхвърляни книги. И голямо дървено писалище — облегнал си се на него. Изглежда само то е оцеляло. Украсено е с всевъзможни създания и също ми изглежда познато. — Тя замълча объркано. — Красиво е.

Карамон опипа пода под себе си:

— Килим. Върху камък.

— Да, подът е покрит с килим, или поне е било килим. Сега е разкъсан и изглежда така, сякаш някой го е дъвкал…

Кризания задавено възкликна, когато една мрачна сянка избяга извън обсега на светлината.

— Какво? — попита остро войнът.

— Очевидно онова, което е гризало килима — отвърна жената с нервен смях. — Плъхове. — Тя си наложи да продължи: — Има огнище, но не са го използвали от години, пълно е с паяжини. Всъщност всичко наоколо е покрито с паяжини.

Мисълта за спускащи се от тавана паяци и тичащи наоколо плъхове я накара да преглътне и да събере разкъсаните краища на бялата си роба. Зейналото черно гърло на огнището й бе напомнило колко студено й беше всъщност.

Карамон явно усети как тялото й започна да трепери, защото се усмихна безрадостно и потърси ръката й. После я потупа и произнесе с ужасяващо спокоен глас:

— Лейди Кризания, ако всичко, срещу което сме изправени, са просто някакви си плъхове и паяци, можем да се поздравим, повярвай ми.

Тя си спомни за ужасения крясък, който я бе събудил. А Карамон дори не можеше да вижда! Огледа се подозрително: