Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Стелткоптерът набра бавно височина и се насочи на север, когато Черити даде знак на пилота. Не можеше да различи лицето на младия мъж, защото бе скрито под едностранно огледалния визьор на неврошлема. Но въпреки това тя зорко го следеше с поглед. Стойката на тялото и ръцете му, които държаха здраво кормилния лост, издаваха напрежение, но липса на каквато и да било нервност или несигурност. Стелткоптерът летеше бавно и така спокойно, сякаш се движеше по шини, а и излитането не можеше да бъде по-безупречно. Беше повече от страшно. Само преди три дни този млад човек не е бил в състояние да кара автомобил. А сега владееше един от най-сложните и чувствителни летателни апарати, които хората някога са построили, правеше го така съвършено, сякаш цял живот не бе вършил нищо друго. Очевидно обучението под хипноза при джеърдите функционираше така перфектно, както бе твърдял Киас.

След приканящ поглед Черити смени със Скудър мястото си до пилота и приведена се върна в задната част на стелткоптера, където седяха Харис и трима други кадети и гледаха като омагьосани надолу. Под тях се плъзгаше променлива картина от гора и руини. Някои от малките градове и села, които мороните бяха превърнали в пепелища при нападението си преди половин век, бяха напълно обрасли с трънаци и дървета. На природата не й бе нужно много време отново да завладее отнетата й територия.

Изгледът към покрития с буйна растителност пейзаж някак си успокояваше Черити. Съвсем внезапно разбра колко маловажни бяха всичките те. Дори мороните да бяха убили и последния човек на тази планета, животът щеше да продължава.

Изведнъж под стелткоптера изплува друг, напълно разрушен град. Повечето къщи бяха изгорени до основи и по начупения асфалт на уличната настилка блестяха мазни локви. Между напуснатите блокове не се показваше никаква зеленина. Градът трябва да е бил улучен от нуклеарна бойна глава, която е предизвикала особено силно радиоактивно заразяване. Може би ще минат още петдесет години, докато се възвърне животът.

С почти пресилено рязък жест Черити се отвърна от прозореца и се отпусна на една от тесните, нетапицирани пейки срещу Харис. Усмихна се и Харис й отвърна на усмивката, но, изглежда, долови нейното объркване, защото погледът му остана сериозен. Въпреки това не й зададе никакви въпроси, а само посочи с глава пилотската кабина.

— Е?

— Перфектно — каза Черити. Тя се насили да се усмихне. — Киас не е преувеличил. Момчето лети с това нещо, сякаш е родено с неврошлем.

Очите на Харис се присвиха.

— Защо не мога да се освободя от впечатлението, че това не ви харесва.

Черити го погледна изненадано.

— Толкова ясно ли се забелязва?

— Да — отговори Харис. — Усещам го от известно време.

В продължение на секунда Черити размисли как да окачестви този отговор, после повдигна рамене.

— Може би първо трябва да свикна с мисълта — отвърна тя. Нарочно не поглеждаше Харис, а измерваше с поглед лицата на тримата други кадети.

Тримата — двама млади мъже и едно момиче — бяха по-млади от нея, Скудър и Харис. Малки метални табелки на гърдите на камуфлажните им униформи на зелени петна, с които ги бе снабдил Стоун от почти неизчерпаемите складове на бункера крепост, издаваха имената им: Леру, Делгар и Трибо. Тримата идваха от Париж, също като пилота им и двайсетина или трийсетина други доброволци, докарани от помощниците на Стоун през последните два дни. Черити бе разговаряла с всеки поотделно и естествено бе настояла да говори поне с някои от тях, преди да се подложат на хипнотичното обучение на джеърдите. Винаги бе чувала все същата история. С помощта на Гурк Стоун бе успял да спечели доверието на Свободната колония в Париж. Много млади мъже и жени се бяха записали като доброволци. Не на последно място заслуга за това имаше и Черити. Изглеждаше, че дори само споменаването на името й бе достатъчно от тези полудеца да се направят решени на всичко бойци, които с радост биха пожертвали живота си, ако това се поиска от тях.

Черити не го разбираше. Естествено знаеше, че Стоун в едно нещо бе прав — хората винаги и през всички епохи са имали нужда от водач, фигура, на която да се възхищават и на която да даряват доверието си. Но онова, което Скудър и тя бяха постигнали досега, бе категорично недостатъчно, за да убеди тях самите да приемат тази роля против волята си. Престоят й в Париж бе кратък и не особено успешен.

— Накъде летим? — промъкна се гласът на Харис в мислите й. Черити вдигна рамене. — Просто исках да видя как се държат. — Тя стана. — Добре е, че ми напомнихте. Обещах на Стоун да не се приближаваме много до града.