Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Тази мисъл я хвърли в дълбоко объркване и чувствата й трябва ясно да са се изписали на лицето й, защото Харис изведнъж я погледна много загрижено, а Скудър попита:

— Какво ти става?

— Нищо — отговори Черити рязко. Опита се да се усмихне. — Тъкмо си помислих… за нещо. Но това не е важно.

Направи опит да прогони мисълта и рязко смени темата, като отново се обърна с въпросителен жест към Харис.

— Имате ли намерение да доиграете партията си?

— Как така?

— Преди малко говорих с нашите новобранци. — Тя нарочно подчерта думата така, че Скудър пак смръщи чело и я погледна объркано. — Киас, изглежда, е казал истината. Теоретически са толкова добре подготвени, колкото вас и мен. Но бих се чувствала по-добре да го видя на практика. — Тя погледна само Скудър, за да го покани да участва в начинанието й. — Помолих Киас да ми даде на разположение един хеликоптер.

— За какво? — попита Скудър.

— Само за една малка разходка — отговори Черити. Тя направи успокоителен жест. — Не се тревожете — нямам намерение да ги изпратя в битка, та тогава да кажа на оцелелите къде са сбъркали. Просто искам да видя как се държат с кормилен лост в ръката.

— Смяташ ли, че идеята ти е добра? — попита Скудър. — Мисля — продължи той с леко подигравателен тон, — само в случай, че сте забравили, капитан Леърд — там навън бушува война.

— Не и в диаметър от десет мили от нас — отвърна Черити. — А по-далеч нямам намерение да летя. Най-сетне искам отново нещо да върша.

По реакцията на Скудър разбра, че този аргумент го е убедил. Той се поколеба още секунда, но после кимна.

— Всичко е наред — каза той. — Ще дойда с теб. — Той отново се обърна към шахматната дъска, взе офицера си в ръка и направи ход. — Ще ни разрешиш ли да си доиграем партията? — Обърнат към Харис, той добави с ухилване: — Мат в три хода, Джон.

Харис намръщи чело, вторачил безмълвно поглед в шахматното поле. Както се оказа, предсказанието на Скудър не се сбъдна съвсем. Направиха още пет хода, преди Харис да го матира.

С дясната си ръка Хартман даде знак на Нет да остане назад. С другата си ръка освободи предпазителя на пушката си и същевременно включи прицелната автоматика, докато пропълзяваше напред на колене и лакти. Сърцето му биеше силно, но много спокойно, а ръцете му бяха престанали да треперят — всъщност за пръв път, откакто се бяха събудили в мрака на трансмитерната зала и бяха започнали с разузнаването на този зловещ свят. Хартман познаваше това страшно спокойствие. То го обземаше винаги, когато се намираше в опасна ситуация. На по-малко от пет метра от него стоеше мравка с гръб към него. В безкрайните минути, през които Нет, Кайл и Хартман я бяха наблюдавали, тя не се помръдна нито веднъж. Хартман се молеше да не го прави и през следващите десет или петнайсет секунди. Толкова му бяха нужни, за да преодолее откритото пространство и да изчезне зад прикритието на машинния блок от другата страна на коридора.

Мравката бе първият морон, когото съзираха, откакто бяха напуснали халето и асансьорната шахта. Но тя бе и единствената, която видяха. В гигантското хале, към което водеше коридорът, трябва да имаше стотици насекоми. Цвърченето и свирукането на почти ултразвуковите им гласове изпълваше въздуха и Хартман бе усетил още от другата страна на вратата онази характерна, остра миризма, която имаха мороните. Първо поиска да се върне. Но накъде да вървят? Коридорът, по който бяха дошли, водеше към това огромно, построено на две нива скално хале и нямаше нито разклонения, нито врата. А никой от тях нямаше вече сили да се домъкне обратно по целия път и да се спусне долу по теленото въже.

Халето бе изградено на две нива с различна височина. Повечето мравки явно се намираха в долното, по-голямото ниво. Бяха видели само този морон, който очевидно бе останал като пазач, защото в две от четирите си ръце държеше лъчева пушка. Но или не бе негова задача да охранява коридора, през който бяха дошли, или дори и на тези твари не им бе съвсем чуждо любопитството, защото вместо да държи под око вратата, той се бе обърнал и с очевиден интерес наблюдаваше онова, което става в халето под него.

И Хартман като мравката пазач го интересуваше какво става долу и бе решил да рискува и да се приближи до нивото, за да хвърли един поглед натам.

Бе изминал две трети от пътя, когато мравката внезапно се раздвижи. Хартман замръзна. Неволно пръстът му се приближи до спусъка на пушката. Горещо се надяваше Нет да не е по-нервна, защото седеше зад него в сянката на вратата и бе се прицелила в морона, за да го разстреля, ако открие Хартман.