Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Тогава просто разрушете това проклето нещо! — каза Черити. — Хвърлете го във въздуха! Изстреляйте към него няколко ракети с атомен заряд или направете нещо друго!

Гурк поклати отрицателно глава и леко се изсмя.

— Не е така просто — отговори той. — Знам, помислила си си, че съм загубил разсъдъка си, когато се нахвърлих върху Киас, но имах своите основания да реагирам така. — Изведнъж гласът му стана много сериозен, толкова сериозен, че при следващите думи Черити я побиха студени тръпки. — Тези глупаци не искат да го признаят, но сме имали голям късмет, Черити. Ние всички. И не само този свят. Би могло да взривят целия Всемир.

— Преувеличаваш — каза Черити.

— Ни най-малко — отвърна Гурк все още с този сериозен, почти заклинателен тон. — Не искай от мен да се опитвам да ти обяснявам нещо, което и аз едва ли разбирам, но структурата на времето и пространството е твърде, твърде чувствително нещо. Стените между отделните измерения са тънки, Черити. Ако не бяха такива, трансмитерите на материя не биха били възможни. А тази бомба имаше милиони пъти повече енергия, отколкото е необходима за осъществяването на трансмитерна връзка. Можеше да се стигне до верижна реакция, която би унищожила първо тази планета, после Слънчевата система, после цялата Галактика и накрая — може би целия Всемир.

— Ти… преувеличаваш — каза Черити с треперещ глас. — Ако… ако това е възможно, тогава вече щеше да се случи.

— Как така? — попита Гурк слисан.

— Защото Космосът е безкраен, Гурк. И невъобразим. Вярвам, че всичко, което е необходимо, се случва и вече се е случило.

За нейна изненада Гурк размисли за няколко секунди съвсем сериозно над проблема. После отново се усмихна.

— А кой е казал, че вече не се е случило? — попита той. — Помислила ли си някога какво е било преди събитието, което вашите учени наричат Първоначален взрив? И за който никога не са открили точно какво представлява?

На това Черити не знаеше как да отговори. И след известно време Гурк повдигна рамене, направи въртеливо движение с двете си ръце и посочи вратата зад нея.

— А сега наистина трябва да се връщам. Обещавам да ти дам обяснение за всичко, щом като решим този проблем.

Черити не се опита повторно да го задържи, само безмълвно го проследи с поглед, докато изчезне. Тогава се обърна и се върна в квартирата си, където я чакаха Скудър и Харис.

Тя чу смеха на Скудър през затворената врата, преди да влезе в помещението. Двамата мъже седяха на масата и играеха партия шах, но това очевидно беше само предлог да бъдат заедно и да разговарят, защото разположението на фигурите не беше се променило, откакто Черити бе напуснала помещението преди час. Тя бе леко учудена колко бързо Скудър и англичанинът се бяха сприятелили, всъщност не бе в характера на Скудър някой в разстояние на няколко дни да спечели доверието му. При Харис нещата бяха други. И Черити го харесваше. Беше й симпатичен и това не можа да промени нищо дори и недоверието, с което се отнасяше известно време към него. Но това не бе недоверие, което се отнася към него лично. Тя все още бе на мнение, че с Харис и другите уж съживени от спящата армия на Харис нещо не беше наред. Но дори и да е така, не е нещо, което са извършили те, а онова, което е било направено с тях.

Тя прогони мисълта, усмихна се бегло на Скудър и мина покрай двамата към кухненския бокс, за да си налее чаша кафе. Не беше жадна, но устата й бе пресъхнала от много говорене. Преди да отиде горе при Стоун, бе прекарала половин час с доброволците, които бе видяла за пръв път преди два дни. Бе им поставила куп въпроси — и бе получила куп изненадващи отговори. Онова, което Киас твърдеше за метода на джеърдите, че на хора по време на сън в разстояние на няколко часа може да се предадат знания, които по естествен път биха могли да придобият за месеци или години, отговаряше на истината. Макар че четиримата мъже и двете жени бяха родени и израснали в колонията в Париж и през целия си живот не бяха виждали дори такъв прост уред като телевизор, боравеха перфектно с всичките оръжия и превозни средства на базата. Черити бе сигурна, че ако отделеше повече време, за да зададе повече въпроси, тогава би могла да научи още нещо от тях.

Но това почти не смекчаваше съмнението в ударната сила на нейната импровизирана военна част. Едно е нещо да знаеш, съвсем друго — да го вършиш.

Тя отпи от кафето си, отиде бавно до масата и с фамилиарен жест постави лявата си ръка върху рамото на Скудър. Със също такова естествено, почти несъзнателно движение той улови пръстите й и ги стисна. Черити бегло се усмихна. Това бе една от малкото положителни промени, които се бяха установили в общуването им през последните два дни. Между тях вече не съществуваше неискрен свян. Досега не бе разговаряла със Скудър за това, но бе сигурна, че и той го чувства по същия начин. По време на престоя им в хиперпространството нещо се бе случило с тях. Сякаш за кратък момент са били едно цяло. Вече не си го спомняше. Само имаше усещане на спомен за друг спомен, но дори и това чувство бе неописуемо топло и дълбоко. За някакъв момент извън времето бяха споделили един с друг много повече неща, отколкото са го правили някога хора преди това, единият бе почувствал и споделил мислите на другия, съкровените му желания и копнежи, но също така и страховете му.