Волфганг Холбайн - Войната на паяците

С разтуптяно сърце Хартман погледна собствените си ръце. Видът им не бе кой знае колко по-добър от тези на Нет и, както често се случваше, почувства болката едва като видя раните. Стенейки, сви китките си в юмруци и се изправи с олюляване.

При третия опит най-после застана стабилно. Обърна се неуверено и се върна до ръба на шахтата, по която се бяха изкатерили. Вече не бе сигурен, че става дума за асансьорна шахта. Тук горе нямаше никаква асансьорна кабина, а само това тънко, но изключително стабилно въже от сребристи метални нишки. Но ако не е асансьорна шахта, тогава какво е?

Той внимателно се обърна и направи бегъл оглед на обкръжението им. Помещението бе ниско, но много голямо. До стените се трупаха редици от големи, със странна форма уреди и машини, но и апаратура, чиято конструкция по странен начин му изглеждаше позната, без да може да каже защо. Всичките уреди бяха изключени. Хартман нямаше дори представа какво е предназначението им. Къде, по дяволите, се намираха?

Постави съответно въпрос на Кайл, но срещна в замяна само едно повдигане на рамене. След като отново се погрижи за Нет, отправи се към другата страна на халето. Пътят бе дълъг четирийсет или петдесет метра, а слабата гравитация му помогна да го измине на по-малко от пет етапа. Стигнал до целта си, той се облегна на стената за момент със затворени очи, за да събере отново сили. Все още бе толкова изчерпан, че би се проснал на пода и би заспал. Но почувства, че силите му постепенно се възвръщат.

Хартман започна да проучва основно стената до вратата и преживя изненада, когато разбра защо на Нет й е било толкова лесно да отвори вратата долу в халето: В стената до рамката имаше два големи клавиша, надписани ясно с „OPEN“ и „CLOSE“…

Помещението зад вратата бе изцяло празно. През един кръгъл, твърде голям прозорец проникваше бледа светлина. След като внимателно се огледа, Хартман отиде до този прозорец. Стоя дълго време неподвижен и като парализиран гледаше странния черно-бял ландшафт от другата страна на прозореца.

Най-сетне трябваше да си го признае.

Хартман наистина бе направил всичко, за да си затвори очите за истината и да измами самия себе си. Сам бе си втълпил, че се намират някъде във вътрешността на Земята и че драстично намалялата гравитация е създадена по изкуствен начин, може би за да осигури по-комфортни жизнени условия за шаита и мравките. Но за онова, което се намираше от другата страна на прозореца, вече нямаше обяснение.

Стръмни, сякаш изрязани с нож от мека глина планини и гребени се издигаха на фона на нощно небе, което имаше най-наситеният, най-чист черен цвят, който някога Хартман бе виждал. Гигантски пукнатини и бездни покриваха земята, а тук и там откри огромни кратери. Нямаше цветове, само сиво във всичките му възможни нюанси. Не — всичките опити да си затвори очите пред истината бяха станали просто смешни.

Вече не се намираха на Земята.

На Хартман му бяха нужни няколко минути, за да асимилира този факт. Тогава рязко се обърна и се отстрани от прозореца. Но онова, което внезапно видя пред себе си, го уплаши още повече, отколкото безжизненият пейзаж навън. Видя духове, появили се безшумно зад него от другата страна на камерата, които за момент го погледнаха безмълвно и после в един и същи миг се обърнаха и отново си отидоха.

Просто изчезнаха в стената.

Първата акция на Черити стана още на по-следващия ден и протече по начин, съвсем различен от онзи, който си бе представяла.

Все още дължеше на Стоун пряк отговор на въпроса му, но и на двамата им бе ясно, че по принцип отдавна е решила, защото обстоятелствата говореха сами за себе си. След като превъзмогна първоначалното си объркване дотолкова, че отново да може да помисли донякъде спокойно върху думите на Стоун, тя трябваше да признае, че вече не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи, фактически единствената алтернатива беше да събере нещата си и да си тръгне, за да остави света на милостта на джеърдите.

Почти целия следващ ден посвети на усилието си да добие една обща първоначална представа за положението. Поне в един пункт предсказанията на Стоун се бяха сбъднали. Ракетният обстрел бе отслабнал още през нощта и накрая бе почти изцяло прекратен. От време на време управляемите с радари рубинени лазери на бункера улавяха все още някоя единична ракета, но никоя от тях дори не се приближи до базата или до Кьолн. Но с това се свършиха и добрите новини.

Военният поход на джеърдите срещу изродените им братя бе под пълна пара, но дори и наполовина не така добре, колкото колективният интелект би искал да бъде. Макар че Киас избягваше въпросите с удивителна сръчност, Черити не бе сляпа. За двата дни, които бяха изминали след завръщането й на Земята, както изглежда, навсякъде по планетата бяха избухнали ожесточени боеве. Боеве, от които джеърдите най-често излизаха победители, но не напредваха дори приблизително толкова бързо, както Киас бе се опитал да увери Черити и Скудър по време на първия им разговор. Макар че мороните вече не се опитваха да разрушат с атомни оръжия базата „Айфел“ или гнездото на дегенериралата царица в Кьолн, това не означаваше, че нападенията им са спрели. При един от малкото удобни случаи, когато Черити ненадейно влезе в командната централа на бункера и Стоун не успя достатъчно бързо да изключи стената с мониторите, така че тя можа да хвърли поглед към външния свят, видя високо на небето да проблясват още сребърни и бели пламъчета, бойни планери, които се опитваха да се промъкнат през електронните бариери на крепостта, за да стоварят някоя бойна част или дори по самоубийствен начин да хвърлят бомба в целта. Черити не каза нищо за това. Все още не бе наясно дали Стоун е на нейна страна. Но ако я лъжеше, тогава го правеше перфектно и за всеки възможен въпрос имаше убедителен отговор.