Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Хубаво, щом като се учат на сън да карат самолет и да си служат с компютър — каза той. — Питам се само на какво още са научени.

— Боя се, че не ви разбирам напълно — каза Киас.

— О, мисля, че много добре ме разбираш! — изръмжа Скудър. — Аз лично щях да съм против това да ми бърникат в съзнанието.

— Уверявам ви, че нашата намеса се ограничава само до пренос на чисти знания — каза Киас. — Не е в нашата власт да манипулираме волята на даден индивид. А би било и нарушение на етичните ни принципи да вършим такова нещо.

Скудър се приготви да му отговори, но Черити с бързо движение отново привлече вниманието на Киас към себе си.

— Искам да разговарям със Стоун — каза тя. — Веднага. Кажи му! Очаквам го в стаята си!

— Губернатор Стоун…

— Губернатор Стоун — прекъсна го Черити хладно — сигурно ще може да отдели за мен няколко минути от скъпоценното си време. Ако ли не, напомни му тогава, че още не съм дала съгласието си да поема командването на армията, за която той вече така усърдно… — Тя се поколеба за момент, през който хвърли дълъг, почти изпълнен с погнуса поглед към неподвижната фигура пред себе си. — … набира доброволци.

— Ще му предам — каза Киас.

— Направи го — отговори Черити хладно и рязко се обърна. — Но по-добре не го забравяй. Инак може би губернатор Стоун ще ти се разсърди твърде много.

Тя излезе като хала от помещението и се спря отново едва след няколко крачки, за да може Скудър да я догони, без да се налага да тича. След индианеца хопи също и Харис напусна някогашното складово помещение, за да се присъедини към тях.

Черити му се сопна, още преди съвсем да ги е настигнал:

— Нямате ли си работа, Харис? Или може би губернатор Стоун ви е възложил да ни държите под око?

Харис само повдигна рамене и бързо изчезна. Скудър гледаше объркано след него, после с въпросително изражение на лицето си се обърна към Черити.

— Какъв дявол ти влезе изведнъж в главата? Човекът само искаше да бъде любезен.

Черити продължи, преди да отговори.

— Знам. Но не ми е нужен никой, който да се мъкне след мен като луксозно кученце и за когото дори не знам точно кой е!

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че… — Черити прекъсна изречението си по средата, когато й стана ясно, че й оставаше съвсем малко, за да започне да крещи на Скудър, макар и да не бе виновен за раздразнението й. Черити само поклати ядно глава и се опита да се овладее.

В квартирата й Скудър затвори вратата след себе си, опря се срещу нея и скръсти повелително ръце пред гърдите си.

— И така?

Черити не каза нищо, а безмълвно пристъпи към компютърния терминал на писалището и се свърза с банката данни на бункерната станция.

Скудър пристъпи зад нея, мръщейки чело, докато тя започна да почуква клавишите с един пръст.

— Знаеш ли какво е малкото име на Харис? — попита тя.

Скудър кимна объркано.

— Джон, предполагам. Защо?

Черити постави запетая след името Харис, което се бе появило на екрана, изписа „Джон“ и с един вид гневно задоволство кимна, когато се случи тъкмо онова, което бе очаквала — именно нищо.

— Ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво правиш? — попита Скудър с осезаемо нетърпение.

Черити посочи ядосано монитора.

— Виж сам, Скудър. В тази станция няма никакъв Джон Харис. Компютърът би трябвало да знае.

Скудър замълча за миг.

— Опитай с Джонатан — предложи той.

Черити би могла да му каже, че компютърната програма би й изброила и всички близко звучащи имена, но му достави удоволствието. Без резултат. В компютъра нямаше запаметено име на мъж, който се казва Харис.

— Хм! — каза Скудър и смръщи чело. — И какво означава това?

— Че в този бункер няма никакъв Джон Харис. Който и да е юнакът — той лъже или си спомня нещо, което не се е случило.

— Значи се опасяваш, че може да са му записали лъжливи спомени — каза Скудър.

Преди Черити да може да отговори, един глас откъм вратата каза:

— Макар и да разбирам защо имате подобни опасения, уверявам ви, че сте напълно несправедлива, капитан Леърд.

Черити погледна втренчено Стоун с такъв неприкрит гняв, че губернаторът се спря за секунда на средата на крачката си и усмивката му изведнъж стана твърде несигурна, когато продължи:

— Уверявам ви, че нямаме никакви тайни.

— Стоун! — каза Черити недружелюбно. — Не сте ли се научили да чукате, преди да влезете в чужда стая?

Стоун не обърна внимание на думите й.

— Искали сте да говорите с мен? — Дишането на Стоун бе учестено и ръцете му леко трепереха. Трябва да беше тичал, за да дойде толкова бързо тук.