Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Кайл отново бе затворил очи и се преструваше на изпаднал в безсъзнание, а може би и наистина бе така. Говоренето го бе уморило много.

— Без промени — каза Хартман. — Сигурна ли си, че наблизо няма никакви морони?

— Не, не съм — отвърна Нет. — Но, огледай се! Ако това съоръжение не е изключено, тогава не знам какво да кажа.

Хартман не каза нищо, но негласно призна, че тя има право. В халето имаше безброй машини със странна форма, но доколкото можеше да прецени, никоя от тях не работеше. Единствената светлина бе кървавочервеното, мигащо сияние, което проникваше от шахтата. И не чуваха никакъв шум. Досега смятаха, че всичките тези уреди са били засегнати от катастрофата на Северния полюс, но, изглежда, не беше така. Не бяха сигурни дали изобщо се намират в близост до Северния полюс — по принцип не знаеха дали въобще са още на Земята.

Пред очите на Хартман се появи ужасно видение — обезлюдената космическа станция на някакъв пуст метеорит, която бе служила единствено шаитът да се качи на очакващ го космически кораб и след това — изоставена да се носи в Космоса за вечни времена.

— Е, добре — каза той. — Ела!

Те поеха Кайл и го понесоха, без да се събуди. Нет отвори вратата. Зад нея имаше къс, облицован с метални плочи коридор, който след няма и десет метра свършваше в кръгла, може би петметрова шахта, точно както бе я описала Нет. Вероятно това е била асансьорната шахта.

Хартман се наведе напред и погледна ужасен в черните дълбини, които зейнаха под него. Отнякъде проникваше бледа, червеникава светлина. Той свали внимателно Кайл на пода, потърси опора в облицованата с метал стена до себе си и се наведе, доколкото посмя, за да погледне нагоре.

В средата на шахтата висеше тънко, сребристо телено въже, което се губеше в червената мъгла на неподдаващата се на преценка височина. При нормални обстоятелства Хартман дори не би се замислил над възможността да се катери по него, още повече че нямаше представа колко дълго е това въже. Но обстоятелствата бяха всичко друго, но не и нормални. Бяха огледали достатъчно подробно халето, за да знаят, че няма друг изход.

— Е, добре — измърмори той, като с мощен тласък се прехвърли отново в коридора. — Да опитаме.

Нет ококори очи.

— Да опитаме какво?

Хартман посочи с глава първо Кайл, после — теленото въже.

— Умееш добре да се катериш, нали?

Очите на Нет се разшириха още повече.

— Да не си полудял? Нали не го мислиш сериозно?

— И още как — отговори Хартман. — Може би имаш по-добра идея?

Нищо не бе се променило, откакто Черити бе тук за последен път. Помещението все още бе в напълно опустошеното състояние, до което го бе довело нападението на джеърдите. Кушетките бяха преобърнати, чаршафите и възглавниците — накъсани на парцали, контролиращите уреди върху конзолите бяха разбити, а големите прозорци с едностранни огледални стъкла на страничните стени — изпочупени. Черити не можеше да си спомни само за трите редици тесни нарове. Кушетките бяха също така непокътнати, както и фигурите, които лежаха на тях.

— Не бързайте да се радвате, капитан Леърд — каза Стоун, който очевидно погрешно разбра мълчанието й. — Малцина от тях ще се събудят някога. А дори и да се събудят, ще бъдат душевен и телесен брак. Джеърдите не са пощадили тези хора напразно.

— Не мисля за себе си като за духовен брак — каза Черити обидено.

— Вашият случай беше друг — отговори Стоун. — Контролиращият ви компютър показваше нарушена алфа-вълна. Беше грешка на уреда, а не във вашия мозък.

Харис обърна очи като кривоглед и започна да се заяжда.

— Д-дд-да — заговори той със запъване. — В-ввече о-отно-во сс-се ччув-ствам ч-чуд-десно.

Скудър се засмя, докато по лицето на Стоун се появи явен израз на раздразнение.

— Оставете тези глупости! — каза той остро. — Нямаме време за такива щуротии.

Черити признаваше, че Стоун бе прав, въпреки това се усмихна любезно на Харис, преди да се наведе над спящите фигури.

Скудър, Стоун, Харис и тя не бяха единствените посетители тук долу. Между лежащите се движеха мършавите, четириръки фигури на джеърдите, някои привидно безцелно, други с малки, сложни на вид уреди, с които от време на време се навеждаха над спящите или вършеха нещо при някой от малките реанимационни компютри. Картината изпълваше Черити с погнуса, срещу която не можеше да се бори. Стоун й бе обяснил какво вършат те тук — преглеждаха спящата армия на Хартман, за да събудят евентуално някой и друг боец. Всичко у Черити се надигаше срещу тази картина. Просто й се виждаше неискрено, че същите създания, които бяха завладели и опустошили родния й свят и бяха изтрили деветдесет процента от нейния народ, сега се бяха загрижили за душевното и телесното здраве на малцината оцелели. И дори и да си казваше, че мравките пред нея само изглеждаха като морони, но отдавна вече не бяха такива, това не промени нищо в чувствата й.