Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Какво става тук, Стоун? — попита Черити направо. Тя посочи екрана. — Между хората от комплекса няма никакъв Джон Харис.

Стоун повдигна учудено вежди, пристъпи безмълвно зад нея и хвърли поглед към екрана. Изведнъж лицето му просветна.

— Разбирам — каза той. — Опитали сте се да извикате личните му данни, за да откриете кой е той в действителност. Компютърът не ви е отговорил. — Той се засмя съвсем тихо. — Какво очаквахте?

— Аз…

— Човек не може просто да включи компютър на такава база и да очаква да му се даде с готовност информация, капитан Леърд — прекъсна я той с леко укорен тон. — Естествено само оторизирани лица имат достъп до тези данни.

— А аз не съм такова?

— Разбира се, че не си. — Стоун въздъхна, огледа се с търсещ поглед и без покана се отпусна в едно кресло. — Или, да го кажем по-добре, все още не си. Дали това ще се промени, зависи от вас.

Черити го погледна втренчено. Бе абсурдно, но за момент се ядоса на безцеремонността, с която седна.

— Мисля, че ще дойде време да изясним някои неща — каза Стоун с променен тон.

— И на мен така ми се струва.

Стоун въздъхна дълбоко.

— Позволете ми да изясня нещо, капитан Леърд — каза той. — Не съм ви враг. Никога не съм бил. Стояли сме на различни страни, но съм вършил само онова, което съм смятал за най-добро.

— За вас?

— Също — призна Стоун с учудваща откровеност. — Но главно за остатъка от човечеството. Да поискаш да се противопоставиш със сила на нашествениците, бе пълна лудост!

— За това съвсем не бяхме лоши — каза Скудър подигравателно.

Стоун изфуча.

— Толкова ли си глупав или само се преструваш на такъв, вожде? Наистина ли си въобразяваш, че вие сте победили шаитите?

Той погледна Скудър. По лицето на индианеца хопи се четеше гняв — но и смущение, което изненада Черити.

— Това бяха джеърдите — продължи Стоун. — И не бе нищо друго, освен фантастично съвпадение, че скокът се осъществи в същия момент. Ти и твоите така наречените приятели бунтовници… — Той дори не си направи труда да прикрие за колко смешна смяташе тази дума. — … никога не сте били нещо повече от незначителна неприятност за Господарите на Черната крепост. А същото се отнася и за вас, капитан Леърд, макар и да не ви е приятно да го чуете. — Въздъхна и погледна Скудър и Черити почти очаквателно. След като не получи отговор, засмя се принудено. — Това трябваше някога да се каже.

— Добре — каза Черити. — Вече го казахте. Ами сега какво? Трябва ли да благодарим на новите ви приятели, че са ни оставили живи?

— Би било излишно — отговори Стоун сериозно. — През последните дни говорих твърде много с Киас, капитан Леърд. Вярвам, че казва истината. И аз знам толкова малко, колкото и вие какво представляват тези джеърди. Вярвам, че никой, ако не е от тях самите, не може да разбере тези същества. Но вярвам също, че са почтени. Те са на наша страна. Докато на тази планета има морони, ще сме съюзници, независимо дали ни харесва, или не.

— И каква роля сте определили на нас? — попита Черити.

— Много важна — отговори Стоун. — Надявах се, че сами ще го разберете.

— Досега само разбрах, че търсите неколцина глупаци, които да вадят кестените от огъня вместо вас — каза Черити.

— Това също. — Стоун се усмихна. — Макар че смятам думите ви за малко пресилени. Но имате право — има някои неща, които джеърдите не могат да свършат. Но по принцип това са второстепенни неща. — Той леко се наведе напред в креслото. — Истинската ви задача, Черити, е несравнимо по-важна. Може би най-важната задача, която в момента джеърдите въобще биха могли да поставят на някое човешко същество на тази планета.

— Тъй ли? — попита Черити. Започна да я обзема неприятно чувство. — И каква е тя?

— Дайте им надежда — каза Стоун. — Това е, от което хората там горе най-много се нуждаят в момента.

— Аз ли? — Черити се опита да се изсмее, но не се получи.

— Вие — потвърди Стоун сериозно. — Не познавам никого, който да е по-подходящ за това. Вие може би сама не сте наясно с това или не искате да го признаете, но за малкото месеци след вашето появяване се превърнахте в легенда.

— Глупости! — каза Черити буйно.

— Това е истината — потвърди Стоун. — Вие и неколцината ви приятели бяхте първите, които се опълчихте срещу нашествениците. Съпротивлявахте се и показахте на всичките тези хора отвън, че човек може да се бори с тях. Само това е важно!

Черити бе смутена. Стоун бе говорил с настойчив, сериозен тон и някак си почувства, че в думите му имаше повече истина, отколкото искаше да им признае от пръв поглед. Въпреки това тя каза: