Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Но това… са глупости, Стоун. За каква ме смятате? За някакъв нов Месия?

— Няма значение за каква ви смятам. Единствено важното е какво виждат във ваше лице тези хора отвън. Дори и да не е истина — но те свързват победата над мороните с вас, капитан Леърд, а не с джеърдите. Не искам непременно да ви се хареса тази мисъл, но настоявам да изпълните дълга си към вашия народ!

— Като го лъжа ли?

— И какво от това! — Стоун направи пренебрежителен жест с ръката си. — Цели световни империи са изградени върху лъжа! Помогнете ни, Черити. Помогнете на хората, като им дадете онова, от което имат нужда!

— Но как бих могла да го направя? — попита Черити. Тя се обърна, сякаш изпитваше болки, но по принцип знаеше, че вече бе загубила. Вие сам го казахте, Стоун! Дали с мен ще са сто или сто хиляди мъже — просто ще бъдем премазани, ако излезем да се намесим в битката.

— Никой не иска това — отговори Стоун сериозно. — Оставете големите битки на джеърдите и спечелете няколко малки. Ще ви дам възможност да си изберете няколко цели, които можете да превземете без големи загуби. Важни са не някакви бойни успехи. Важно е, че те показват на хората, че могат да се съпротивяват и да печелят.

— Какво означава всичко това, Стоун? — попита Скудър. Той посочи Черити. — Мисля, че дори и да имаш право, не ни ли разказа само преди няколко часа, че джеърдите като на шега ще се справят с другите мравки?

Стоун кимна.

— И това е вярно — каза той. — Но не променя нищо във факта, че тази борба ще трае с години, ако не успеят да открият шаита. Какво предпочиташ — човечество, което се съпротивява, или такова, което се оставя да го изколят? И още нещо… Той се поколеба за момент. — Все някога това ще свърши. Просто бих се чувствал по добре, ако с оръжие в ръка съм на страната на победителите.

— Не вярвате ли на джеърдите? — попита Черити.

Стоун отговори буйно.

— Напротив, вярвам им. Но се боя, че този свят никога няма да бъде такъв, какъвто беше. Дори и да спечелят войната, без да превърнат тази планета в пепелище, след това на този свят ще има две разновидности на разумните същества. И аз бих предпочел да са равнопоставени.

Черити замълча за няколко безкрайни секунди. Тогава поклати още веднъж глава, но почти срещу собствената си убеденост.

— Мисля, че ме надценявате, Стоун — каза тя. — Не съм тази, за която ме смятате.

— О, напротив — оспори Стоун. — Тези шестима доброволци, от чието… обучение така се ужасихте, капитан Леърд, го доказват.

Черити вдигна очи изненадано и въпросително и Стоун продължи с обяснителен жест:

— Снощи самият аз летях до Париж, за да разговарям с хората там. Базата на мороните е опразнена. Хората са свободни. Тези шестима са само първите. Ако исках, бих могъл да доведа шестстотин. Но те последваха не мен. Вълшебната дума бе Черити. Попитайте ги, веднага щом се събудят. Ще ви го потвърдят.

— Ще го направя — обеща Черити.

— И какъв е отговорът ви?

Черити гледаше в пода. Мислите й препускаха. Не можеше да го направи. Не го искаше. Но тя мълчеше.

— Мога ли да смятам мълчанието ви за „да“? — попита Стоун, когато тя не реагира повече от минута.

Черити дълбоко въздъхна.

— А имам ли друг избор — прошепна тя.

Асансьорната шахта бе дълбока малко повече от сто метра и въпреки слабата гравитация и обстоятелството, че на равни промеждутъци имаше тесни издатини в стените си, на които човек можеше да си отдъхне, на Хартман след това му се стори цяло чудо, че бяха успели.

Усещаше ръцете си, сякаш някой ги бе изтръгнал от ставите. По тялото му буквално нямаше място, което да не боли. Той повдигна десния си клепач, видя пред себе си мъгляво бяло петно и го идентифицира след време като лицето на Нет.

В първоначалния момент не бе дори сигурен, че пустинничката е още жива. Когато с голямо усилие протегна ръката си и докосна бузата й с крайчеца на пръстите си, почувства леденостудената й кожа.

Хартман затвори отново очи, в продължение на минути събра нови сили и се обърна на другата страна, за да погледне към Кайл. Изглеждаше, че от тримата мегабоецът бе възвърнал най-много силите си. Естествено, помисли си Хартман, в края на краищата той бе носен нагоре в шахтата.

— Всичко ли е наред? — попита Кайл.

Хартман се насили да покаже една възкисела усмивка.

— Да — каза той сърдито. С мъка и залитайки като пиян се надигна и с нов, загрижен поглед се убеди, че Нет е изтощена и не е ранена сериозно и изтръпна уплашен, когато й видя ръцете. Теленото въже бе изстъргало на места месото до костите. Кръв течеше на тънки, просветващи ивици до лактите.