Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Но имаха късмет. Моронът отново замръзна на мястото си и с това спаси живота не само на самия себе си, но вероятно и на Хартман и на другите двама.

Хартман си пое дъх, продължи да пълзи и се надигна предпазливо, когато стигна зад прикритието на металния блок. Изведнъж ръцете му се разтрепериха и сърцето му започна лудо да препуска. Но това продължи само няколко секунди, после Хартман отново се овладя. Вдишвайки, той се облегна на металната грамада — и внезапно се сепна.

Металът бе топъл. Вибрираше съвсем нежно и когато го докосна, имаше ужасното чувство, че долавя в главата си някакъв висок, напевен тон. Той автоматично протегна ръка, но не посмя да докосне повторно блока.

Когато продължи да пълзи, Хартман усещаше неприятно парене между плешките си — чувство, добре познато на всеки войник, който се промъква през противникова територия и знае, че зад гърба му има въоръжен враг. Не му помагаше много и мисълта, че вероятно Нет все още държи морона под прицела на лазерното си оръжие.

На Хартман му бяха нужни няколко минути, за да премине през лабиринта от машини и странни метални блокове и да стигне до края на нивото. Внимателно се примъкна напред по корем, хвърли още един предпазлив поглед надясно и наляво и после погледна надолу в дълбината.

Макар че бе подготвен за картината, за момент дъхът му секна. Под него се простираше 500-600-метрово хале, чийто под бе претъпкан с черни моронски машини с причудливи форми. Безброй мравки сновяха бързо натам-насам между тях, мъкнеха сандъци, манипулираха с електрически ключове или вършеха други неща, чийто смисъл остана неизвестен за Хартман.

Най-голямото му внимание бе насочено към огромния блок от приплеснат, черен метал, който се издигаше в средата на халето — и на повече от трийсетметровия сребрист пръстен, който висеше в безтегловност над него!

„Втори звезден трансмитер!“ — помисли си ужасен. Това огромно подземно хале с неговите машини не бе нищо друго, освен перфектно копие на Черната крепост на Северния полюс, която бяха нападнали. Помисли си, че всичко е било напразно. Вратата към звездите в никакъв случай не бе затворена.

Едва тогава проумя, че и този трансмитер вече не работеше. Не бълваше син огън като огледалния си образ в Черната крепост, а и призрачното вълнение и хлъзгане във вътрешността му също бе угаснало. Поне в момента не представляваше нищо повече от огромен, безполезен пръстен от сребрист метал.

Непосредствено пред монолитния блок, над който се рееше трансмитерът, лежаха останките на моронски планер. В първия момент Хартман повярва, че корабът е излязъл от трансмитера и е паднал повреден, но после разбра, че нещата бяха далеч по-зле. Не представляваше плосък диск, а бе странно деформиран, сякаш някой бе изрязал част от обвивката му и отново бе я съединил така сръчно, че не личеше мястото на шева.

Десетки мравки работеха по и в кораба. Той беше полегнал настрани, защото очевидно пилотът не е имал време да спусне опорите му за кацане. Големият шлюз на пода бе отворен и непрекъснат поток от морони влизаше в кораба или излизаше отново навън. Хартман видя, че много от тях носеха малки, сложни на вид инструменти. Някои имаха шлемове със закрепени къси антени — очевидно, за да могат да поддържат контакт помежду си или с някого от по-голямо разстояние. Както изглеждаше, не всички технически уреди от тази подземна база бяха излезли от строя.

Хартман бавно се отмести назад и, приведен, се запромъква към коридора. Нет бегло му махна с ръка и направи успокоителен жест, а Хартман пропълзя с разтуптяно сърце през откритото пространство на по-малко от пет метра от пазача мравка. Моронът и сега не се помръдна. Очевидно онова, което ставаше в халето, го омайваше също така, както бе объркало и Хартман. Може би го и плашеше.

Последните метри Хартман измина на бегом. Нет поиска да го попита нещо, но той с рязък жест й даде знак да пази тишина, посочи към коридора и продължи да бяга.

Те отново бяха занесли Кайл малко по-назад от посоката, по която бяха дошли, зад следващото отклонение на коридора, така че бе на място, където не можеше да бъде открит. Той отново се върна в съзнание и ги погледна въпросително. Тогава Нет първа наруши мълчанието.

— И така? — попита тя нетърпеливо. — Какво откри?

— Много неща — отговори Хартман. — Но няма да ти харесат. Халето гъмжи от мравки. — Той разтърси решително глава. — Нямаме никакъв шанс да минем оттам.

— Какво правят? — попита Кайл.