Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Хартман повдигна рамене, после с пестеливи думи разказа какво е открил. Той наблюдаваше внимателно Кайл, когато му разказваше за променения по необичаен начин летящ диск и бе сигурен, че забеляза леко трепване у мегабоеца.

— Предполагам, че е пристигнал в същия момент, когато и ние — заключи той. — Съвсем кратък момент, преди трансмитерът окончателно да излезе от строя. Другояче не мога да си… — Той трескаво търсеше подходящите думи и не можеше напълно да прикрие ужаса си, когато продължи: — … обясня тези промени.

Кайл отмина въпроса, който се криеше зад думите на Хартман.

— Втори трансмитер ли? — попита той.

— Няма страшно — каза Хартман. — Той не функционира. Поне в момента.

— Но не е излязъл вън от контрол като онзи на Земята, нали?

— Не — отговори Хартман и повдигна рамене. — Поне не вярвам да е така. Видяхте това нещо какво направи на Земята, когато започна да се върти. В халето не се откриват никакви повреди.

— Ако успеят отново да го пуснат в действие, тогава всичко е било напразно — каза Кайл.

— Тогава ще трябва да им попречим — каза Нет.

— Боя се, че няма да е съвсем просто — отговори Хартман. Той погледна сериозно пустинничката, но всичко онова, което прочете в очите й, бе израз на дълбока решителност.

— Може би няма да го преживеете — каза Кайл.

Нет кимна.

— Знам. Но същото важеше и за онова, което направихме на Земята, нали? — Гласът й стана по-тих. — Ако наистина има втори звезден трансмитер и те го пуснат в действие, тогава не само Черити и Скудър са загинали напразно, но и всички други.

— Не съм казал, че са мъртви — каза Кайл.

— Не — отговори Нет, изпълнена с горчива подигравка. — Сигурно просто са подвили глави и са се вмъкнали в някаква дупка, когато тази проклета бомба избухна, нали? — Тя направи почти повелително движение с ръката си, когато Кайл се опита да й опонира и продължи с по-остър тон: — Ние тъй или иначе няма да излезем оттук. Ако ни открият, тогава поне искам да им нанеса колкото мога по-големи щети.

Хартман я погледна обезпокоен. Изведнъж в гласа на Нет се появи нещо, което го накара да се вслуша с внимание и което не му хареса. Познаваше този тон. Често го бе долавял в гласовете на войниците, които бяха на път да загубят самообладание.

— Не приказвай глупости, Нет — каза той почти нежно. — Досега дори не са забелязали, че съществуваме.

— Но ще забележат — отговори Нет. — Нали? — Тя посочи мястото, откъдето бяха дошли. — Не можем да се върнем назад. Какво възнамеряваш да правиш? Да седим тук, докато умрем от глад или от жажда?

— Естествено не — отговори Хартман раздразнен. — Но аз се питам ти какво мислиш да правиш. Искаш да излезеш навън и да замеряш трансмитера с камъни ли?

— Все пак имаме оръжията си. — Нет удари предизвикателно с длан цевта на пушката си, но Хартман само се изсмя.

— Сигурно не мислиш сериозно, че с пушка можеш да разрушиш това нещо?

— Той има право, Нет — допълни Кайл. — Не можеш дори и леко да го повредиш.

— Но все нещо трябва да направим! — възрази Нет.

— Така и ще сторим — каза Хартман успокоително. — Но не веднага. И преди всичко не без да сме изготвили план. — Той се поколеба за момент, после се обърна към мегабоеца.

— Тези трансмитери трябва да имат слабо място — каза той.

— Да — отговори Кайл лаконично. — Смятам, че бомба от два мегатона е достатъчна, за да повреди сериозно пръстена.

Хартман преглътна ядовития отговор, който бе на езика му. Даде с ръка знак на Нет да мълчи и с принудено спокойствие отново се обърна към мегабоеца.

— Трябва да има някаква възможност за обезвреждане на това нещо — каза той. Посочи Нет. — Тя има право. Ако успеят някак да го активират, тогава всичко е било напразно.

Кайл за известно време го гледа мълчаливо и с неясно изражение на лицето си, но въпреки това Хартман смяташе, че знае какво се разиграва зад челото на мегабоеца. Накрая Кайл кимна с глава.

— Може би наистина има възможност — каза той. — Слушайте…

За пръв път от дни насам тя имаше чувството, че може да диша свободно. Не бе престояла повече от седемдесет и два часа в крепостта бункер и въпреки това й се струваше, че за пръв път вижда отново дневната светлина след неколкомесечно затворничество.

Колкото и Черити да се наслаждаваше на това чувство, то малко я объркваше. Бункерната станция на Хартман бе едно от малкото места, в които се бе чувствала като у дома си, та то й напомняше на всяка крачка за света, където бе родена и отраснала. Но през последните три дни се чувстваше странно чужда, като натрапник, комуто мястото не е там. Може би това се дължеше на близостта на джеърдите.