Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Сякаш за да подкрепи думите му с доказателство, на екрана премина тънка, кървавочервена светкавица и след части от секундата някъде зад хоризонта пламна ослепително бяла светлина.

— По дяволите, Стоун, това са атомни бомби! — каза Черити ужасена. — Не ме интересува дали са големи, или малки бомби. Ние… сме нападнати!

Стоун кимна равнодушно.

— А какво очаквахте? Те знаят къде сме. Опитват се да ни спипат — точно както бих направил и аз, ако знаех къде се е заврял този шаит.

Черити стисна устни. Думите на Стоун не й харесаха особено и ако се съди по погледа му, това чувство бе изписано много ясно на лицето й.

— Колко време продължава така? — попита го тя притеснена.

Стоун повдигна рамене.

— Три часа. Но не вярвам, че имаме основание да се безпокоим. Скоро ще им свършат мунициите.

— Как ви хрумна това?

— Съвсем просто — отговори Стоун. — Знам военните им възможности. Поне в по-голямата им част. Нямат атомни и нуклеарни оръжия. Не ме питайте защо. Може би е свързано с тяхната свръхчувствителност към радиоактивното лъчение.

— А тогава самите вие с какво бомбардирахте Кьолн? — попита Черити.

Стоун се стресна, сякаш внезапно го бе настъпила по пищяла. Но веднага се овладя.

— Трофеи — отговори той. — Стари запаси на САЩ и НАТО. Същото, с което ни обстрелват в момента. Няколко стари ракети „Круз“, половината от които вече не функционират. — Той направи пренебрежителен жест. — Вярвайте ми, знам какво говоря. В продължение на три години търсих навсякъде по Земята тъкмо тези неща. Не намерихме кой знае колко. Или са били добре укрити, или са използвали всичко при битката с мороните.

— Ще ми се да ви повярвам — промълви Черити.

Стоун направи обидена физиономия.

— Ей! — каза той. — Изглежда забравяте, че и аз съм като вас с двата крака в мишената, не и на метър по-далеч от вас. — Той примига към нея и погледът на Черити стана още по-мрачен. — Нямам кой знае каква причина да ви лъжа.

На лицето му се появи принудено бодра усмивка.

— Осемдесет процента от тези ракети бяха отправени към Кьолн. Те отчаяно се опитват да улучат гнездото. Повярвайте ми, ако имаха нещо по-ефикасно, щяха вече да го използват.

Черити все още се колебаеше. Нещо в думите на Стоун я объркваше. И продължи само един миг, докато разбере какво.

— Вие сам ми разказахте, че те никога не биха унищожили колония на джеърдите.

Стоун кимна.

— Не и докато имат някакъв друг избор — каза той. — Но вече нямат такъв. Шаитът е здраво заседнал на тази планета, докато трансмитерът не работи. И няма изгледи в обозримо бъдеще да започне да функционира. Остава му единствено да скъса с всички правила — или да загине.

— Губернатор Стоун има право — намеси се един друг глас.

Черити се обърна и погледна в лицето на може би трийсетгодишен, тъмнокос мъж, който досега мълчаливо бе седял над един от компютърните терминали. Носеше омачкана униформа на Бундесвера и фланелка с надпис: „Изберете Чичо Скрудж за президент!“ — Тази база е сигурна. Можем да се отбраняваме срещу всичко, с което ни нападнат. В най-лошия случай можем да устоим и на пряко попадение, стига да не е от мегатонния обхват. — Той се ухили кисело. — Но бих предпочел да не го опитвам. — Черити обърна отново внимание на мъжа. Нещо в погледа му я объркваше. И тогава разбра.

— Вие не сте джеърд! — каза тя изненадана.

Тъмнокосият се ухили още повече.

— Аз? И през ум не ми минава. — Той се ухили още повече. — Ще ми разрешите ли да се представя? — козирува той пресилено отривисто. — Сержант Джон Харис от Кралската флота. Командирован към специалната част на НАТО „Ответен огън“ за… — Той помисли напрегнато няколко секунди и после повдигна рамене. — Ами, преди около шейсет години, мисля. — Лицето му придоби замислен вид. — Какво смятате — дали имам шанс да си получа заплатата за това време?

Черити бе принудена да се усмихне против волята си. Но само за секунда, след това веднага стана сериозна.

— Не вярвам да се познаваме.

Харис кимна нервно.

— Едва преди два дни ме пъхнаха в микровълновата печка, за да ме разтопят — каза той. — Но през това време чух куп неща за вас, капитан Леърд. — Той се обърна към Скудър. — И за вожда там.

По лицето на Скудър се появи пристъп на гняв, но тогава забеляза ухилването на Харис и изведнъж също се усмихна.

— Преди два дни? — поиска да се увери Черити. — Тук? — Тя се обърна към Киас. — Мислех…

Киас отговори на въпроса й, преди още да го е доизказала докрай.