Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Не всички станаха джеърди — каза той. — Немного хора са още в камерите за сън. Харис бе един от тях.

Черити не бе убедена докрай. Бе видяла опустошените камери за дълбок сън. И в този момент си спомни отново за нещо, което почти бе забравила — ужаса в очите на млад войник, който бе притиснал лицето си към стъклото и отчаяно молеше за помощ.

Тя прогони мисълта.

— Има ли още много от тях? — попита тя, обърната към Стоун.

— Сто и петдесет… двеста — каза Стоун и повдигна рамене. — Повечето са ранени или болни. Няма шанс да бъдат отново събудени. Освен сержант Харис… — Той отново помисли за момент. — Може би четирийсет или петдесет.

— Заедно с останалите войскови части на генерал Харис можете да формирате войска от над сто единици — каза Киас. — Ще се радваме, ако поемете командването, капитан Леърд. Не вярвам, че бихте следвали надеждно джеърдска единица.

Черити удостои мравката с леден поглед.

— Ще ти бъда изключително благодарна, ако не обозначаваш човешките същества с думата „единица“ — каза тя хладно. — А що се отнася до командването — какво казва Хартман по въпроса?

За няколко секунди се възцари неприятна тишина. Дори Гурк избягна погледа й, когато го погледна.

— Какво е станало с Хартман? — попита Черити още веднъж. — Къде е той, Стоун?

Стоун гледаше настрани и Киас обясни:

— Генерал Хартман и придружителите му не са се завърнали от акцията срещу Черната крепост.

Парализиращ ужас обзе Черити.

— Неговите придружители?

— Кайл и тази дива котка — каза Стоун. — Мисля, че се казваше Нет.

— Не са се завърнали? — Черити с мъка запазваше самообладание. — Това ще рече… мъртви.

— Не непременно — отвърна Киас. — Поне еди… Кайл — Той прекъсна и нервно се поправи. — Кайл е още жив. Тъй като за последен път е бил видян с генерал Хартман и с пустинничката, може да се предположи, че и те са живи. Щяхме да знаем, ако телесното съществуване на Кайл е преустановено.

Дори Стоун бе изненадан.

— Той е още жив? Тогава знаете къде е.

— Боя се, че не знаем — отговори Киас след видимо колебание.

— Какво означава това? — попита Черити.

Киас се позабави известно време с отговора си, после каза:

— Не мога да го обясня точно. Жив е, но не успяваме да се свържем с него. Изглежда… нещо го възпрепятства. Или сякаш е много далеч.

— Много далеч — повтори Черити и прониза джеърда с поглед. — Колко далеч може една от вашите… единици да е, за да не можете да се свържете с нея?

— И аз не знам — призна Киас. — За да бъда честен — такова нещо никога досега не ни се е случвало. Във всеки случай е много далече. Не и на тази планета.

— О — каза тихо Черити. — Смяташ, че и на него… му се е случило същото като на нас? Попаднал е в трансмитерно поле и сега е някъде в Галактиката?

— Не непременно — отговори Киас. — Една част от флота на мороните успя да избегне адската бомба. Възможно е Кайл да се намира на борда на някой от тези кораби.

Черити погледна джеърда втренчено и за пръв път, откакто познаваше тази ужасна форма на живот, една от тях избягваше погледа й. — Имаш ли и по-лоши новини? — попита тя сериозно.

— Не смятам това непременно за лоша новина — намеси се Стоун. Направи въртеливо движение с ръка към тавана. — Където и да е Кайл — той е един от тях. И след всичко, което знам за него, дяволски ще вгорчи живота на мравките, все едно, където и да се рее.

— Ти трябва да знаеш — каза Скудър сърдито. — И ако бях на твое място, Даниел, щях да се моля никога да не се завръща. Не вярвам, че ще иска да чуе за тебе.

Стоун погледна за момент несигурно индианеца и после рязко смени темата. С предизвикателно движение на ръката си посочи Киас.

— Чухте предложението му. Приемате ли го?

— Ама че шегаджия! — отговори Черити. — Трябва ли сега и да ви благодаря, че ми дадохте точно двайсет секунди време за размисъл?

— Боя се, че нямаме много време — каза Стоун.

Черити го погледна мрачно. И фактът, че пак имаше право, не промени нищо в яда й. Вместо да отговори направо, тя се обърна и отново погледна стената с мониторите. Червената жарава от горящи скали и разтопена земя не бяха се променили. Картината я изпълни със смесица от ужас, болка и дълбока тъга. Тя бе видяла света навън — една обезобразена, полуразрушена планета, която преди половин век бе преживяла нуклеарна буря и която бавно започна да се съвзема. И сега, изглежда, всичко почваше отново. Но може би този път атомният адски огън е ограничен в малка част от планетата. Дори и мисълта, че самата се намира в центъра на тази малка част, бе всичко друго, само не и въодушевяващо.