Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Но смазващата стъпка, която очакваше, не последва. След една безкрайна секунда Кайл отново дръпна ръката си и в същия момент изчезна черното засмукване в главата на Хартман.

С уплашено пъхтене той отхвръкна назад и притисна към тялото си ръката, която Кайл бе докоснал, сякаш се бе изгорил.

— Бих могъл да го направя — каза Кайл още веднъж. — Но няма да го направя. Исках само да го знаете, Хартман.

— Колко великодушно — подигра се Хартман. Но подигравката в гласа му не прозвуча убедително дори и в собствените му уши. Ужасен се втренчи в Кайл. Страхът му от мегабоеца не бе станал нито по-силен, нито по-слаб, но, изглежда, изведнъж бе придобил друго качество. Трепереше с цялото си тяло.

— Какво още да сторя, за да ми имате доверие? — попита Кайл.

Без да е в състояние да избегне движението, Хартман отстъпи две крачки от Кайл. Изразът на тъга в очите на джеърда още веднъж се засили. Изглежда разбра, че бе направил грешка.

— Кой сте вие, Кайл? — попита Хартман тихо. — Какво представляват джеърдите? Какво са те в действителност?

И Кайл му каза.

Никога не би го признала, но по принцип Черити бе почти радостна, че след събуждането си Скудър и тя не бяха напуснали стаите си ей така и не тръгнаха да се разхождат из бункера.

Би било шок за тях. Киас и Стоун ги бяха предупредили предварително, когато напуснаха коридора и се изкачваха нагоре с асансьора.

През последните дни, които Скудър и тя бяха прекарали в тази станция бункер, подредбата й се бе сторила все по-призрачна. Огромният, предвиден за много повече от десет хиляди души подземен град е бил напуснат. Никога не е имал много жители. От първоначалните шестстотин мъже и жени бяха останали четиристотин, после двеста и накрая — по-малко от петдесет, бройка, която безнадеждно се губеше сред безкрайните коридори и халета, така че човек можеше да придобие чувството, че се движи през огромна гробница, напусната отдавна от всякакъв човешки живот.

Но междувременно бункерът направо се пръскаше по шевовете си от живот. Ала най-вече това не бе човешки живот.

Джеърдите бяха превзели бункера. Само по краткия път нагоре ги срещнаха десетки мравки, но и огромен брой други, превърнали се в джеърди същества. Някои от тях бяха хора. Някои дори още носеха маслиненозелените униформи на Бундесвера, но един-единствен поглед към отпуснатите им лица и празния взор на очите им даде на Черити да разбере, че все още само изглеждаха като хора. Имаше и други създания, между тях и някои, които Черити никога не бе виждала през живота си — а всъщност не искаше и да вижда. Бе почти облекчена, когато най-сетне влязоха в командната централа на бункера.

И тук ги чакаха шест или осем джеърда — двама мъже в униформите на спящата армия на Хартман и известен брой мравки, които усърдно се занимаваха с някакви уреди или разговаряха с високите си, чуруликащи гласове. Мониторите на стената зад огромното писалище на Кремър бяха свързани, така че се оформяше голяма, състояща се от двайсетина отделни части картина. Дребна фигура с огромна плешива глава стоеше пред тази картина и я разглеждаше като омагьосана. Черити също се спря за момент насред крачката си, когато погледът й попадна на мониторната стена.

Навън цареше нощ, но не и мрак. Небето на север бе озарено от тъмночервена, кървава светлина и на почти равномерни промеждутъци от другата страна на хоризонта припламваше ярка бяла светлина.

— Велики Боже! — прошепна Скудър. — Какво е това?

Гурк се полуобърна от екрана и го погледна подигравателно.

— Ало, индианецо! — каза той радостно. — Наспа ли се най-сетне? — той посочи екрана. — Величествено, нали? При това вече пропусна най-хубавото. Някои от тези неща доста се приближиха. Имах си истинска работа със страха — изкиска се той. — Това съоръжение наистина не е лошо. Но се боя, че новите ни приятели не умеят кой знае колко добре да боравят с него.

Скудър погледна мрачно джуджето.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Нападнати сме — каза Черити беззвучно, докато пристъпи към Гурк и гледаше екрана с нарастващ страх. Картината беше почти брутално красива. Червено и черно се смесваха в зловещо, пулсиращо сияние, което изглеждаше някак си като живо. Червената светлина навън бе сиянието на нагорещена скала и горяща земя, а блещукането зад хоризонта…

— Не се безпокойте — каза Стоун, който, изглежда, бе отгатнал мислите й. — Това са само тактически бойни глави. Повечето експлодират достатъчно високо в атмосферата, за да нанесат някаква вреда.