Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Не е необходимо да ме биете — каза Кайл, докато с опакото на ръката си бършеше кръвта от долната челюст. Погледна за секунда червеното петно върху ръката си и смръщи чело, сякаш не разбираше значението му.

— Вече казах, съжалявам! — повтори Хартман, готов отново да се ядоса.

— Не, Хартман, това не е вярно — каза Кайл. — Вие не съжалявате, а се страхувате. Много. От мене. — Пак мина секунда, през която той погледна Хартман по този обезпокоително сърдечен начин. — Защо?

— Престанете, Кайл — прошепна Хартман. — Извиних се, какво още искате?

— Да престанете да се страхувате от мен, Хартман. — Кайл вдигна ръка и посочи нагоре към вратата. — Видели сте това чудовище и се страхувате от него като от смъртта — с право. Но аз не виждам за пръв път този страх в погледа ви. Вие се страхувате от нас. От джеърдите. А не бива да го правите. Ние не сме като шаитите.

— О, не, не знам! — отговори Хартман кипнал. Не искаше да каже това. Дори не знаеше точно какво би казал до момента, когато изговори думите. Но те бяха в него — израз на страх, който не бе го напускал още от първия момент, когато срещна Кайл и джеърдите. Изведнъж, сякаш бе отворил врата в духа си и сякаш сам вече не бе в състояние да я затвори, думите сами бликнаха през нея. Възбуден жестикулираше нагоре към вратата.

— Вие не изглеждате така отвратителен, нали? Не сте чудовище. О, не! Вие използвате човешки тела — или такива, които са ви по вкуса. Но не бяха ли ваши думите, Кайл, че външността на един индивид не говори нищо за истинските му намерения и истинската му същност? Кой ми каза, че не помагам да се освободи Земята, а да бъде заробена за вас вместо за шаитите?

Не знаеше каква реакция да очаква — гняв може би или благосклонна снизходителност. Но всичко, което прочете в очите на Кайл, бе израз на дълбока скръб. Но и това чувство не можа да го убеди напълно. Не знаеше какво представлява това същество, за което не им бе известно почти нищо, освен името му.

— Съжалявам, Хартман — каза Кайл. — Не знаех, че толкова много се страхувате от нас. Ако подозирах това, може би… щях да действам другояче.

— Вие — или нещото, което ви владее? — избълва Хартман, почти изпълнен с омраза.

Изразът на тъга в очите на Кайл се засили.

— Разбирам ви, Хартман — каза той. — Цели десет години от живота си сте ни смятали за врагове. Борили сте се против нас. Пращали сте хора да ни убиват. И сте видели как тези хора не са се завръщали, а са станали част от нашата общност. Не мога да ви се сърдя, че ни мразите. Дори и това да е погрешно.

— Там навън става нещо — каза Нет.

Хартман вдигна очи уплашено към нея, но не стана, а отново се обърна към Кайл.

— Кои са тези същества? — попита той. — Искам да знам! Сега!

— За да разберете това — отговори Кайл, — трябва да разбирате същността на джеърдите.

— А това няма да стане, докато сам не стана един от тях, така ли? — подигра се Хартман.

Кайл кимна, после каза сериозно:

— Ще се опитам да ви обясня. Аз… — Той се забави.

Отново Хартман имаше сигурното впечатление, че търси думи, може би за да обясни нещо, което не може да се обясни с думи. Почти виждаше борбата, която ставаше зад челото на мегабоеца. И изведнъж разбра нещо съвсем ясно — какъвто и да бе станал Кайл, когато се е слял с мутиралата царица на мравките в Кьолн — една част от него си бе останала човек. И именно тази част го караше да се колебае да му поднесе някаква убедително звучаща лъжа, някаква друга полуистина.

Не знаеше дали тази останала човешка част у Кайл е достатъчна, за да му се има доверие.

— То… се движи — каза Нет нервно. Ръката й опипа с пръсти спусъка на пушката. — Мисля… че върви. Тя се поколеба за секунда, после рече: — Би ли могло… да дойде тук? Има крила.

— Това не са крила! — каза Кайл, без да изпуска от очи Хартман. Отново обърнат към него, продължи: — Бих могъл да ви принудя да направите това, което искам от вас, Хартман. Едно-единствено докосване — и вие, и Нет бихте направили всичко, каквото поискам.

Той вдигна ръка и макар че Хартман бе предугадил движението и се опита да го избегне, не бе достатъчно бърз. Крайчецът на пръстите на Кайл докоснаха бегло рамото му и в същия миг сякаш върху духа на Хартман се стовари черна вълна и го погълна. Бе като висок прилив, който гаси пламъка на свещ. Волята на Хартман бе срината и смазана, нещо ужасно силно надвисна над него като подметка на великан, който се готвеше да стъпче бръмбар, обърнат по гръб и безпомощно размахващ крака. И внезапно Хартман видя още веднъж с всичката, яснота какво се бе случило с мравките воини в Черната крепост.