Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Помогнете ми — каза Кайл и му подаде треперещата си ръка.

Хартман помогна на мегабоеца да се изправи наполовина и го подпираше, когато провря главата си през долния край на вратата и погледна към шахтата. Внимателно потърси по лицето на Кайл следи на подобен ужас, но всичко онова, което видя, бе крайно, чисто физическо изтощение.

Мина известно време, докато Кайл с кимване му даде да разбере, че е видял достатъчно. Хартман отпусна хватката си и Кайл отново се строполи изтощен на пода покрай стената. Отново мина почти минута, докато събере достатъчно сили, за да говори. Погледът на Хартман се плъзна по изгорените му крака. Вече не разбираше как така Кайл изобщо е още жив, въпреки невъобразимите промени, които мороните бяха причинили на тялото му. В последна сметка и той се състоеше само от месо и кръв и в края на краищата способността на всяко живо същество да се справя с наранявания и да понася болки е ограничена.

— Той е — промърмори Кайл.

— Кой? — прошепна Хартман. Тембърът на собствения му глас му се стори чужд и сам почти се уплаши от това, което чу. Имаше чувството, че знае отговора на собствения си въпрос.

— Господарят на Черната крепост — промърмори Кайл. — Бяха двама, Хартман. Това е другият. Разбирате ли?

Хартман погледна за момент объркано мегабоеца, после направи движение, което представляваше смесица от кимване, вдигане на рамене и отрицателно поклащане на глава:

— Боя се… не съвсем — каза той.

Кайл затвори очи и остана за момент неподвижен и с потрепващо лице.

— Не — промълви той. — А и как бихте могли.

Хартман се досещаше, че в момента няма да научи нищо от Кайл и погледна нагоре към Нет. Тя все още стоеше неподвижна и се бе втренчила с широко отворени очи в дълбината. И тя не реагира, когато я докосна по рамото. Едва когато усили хватката дотолкова, че вече трябваше да й причинява болка, тя се събуди от магията, с кратък, уплашен вик затвори очи, спусна се и приклекна до Кайл.

И остана седнала напълно неподвижно, преди да повдигне отново клепачи.

— Боже мой — прошепна тя. — Какво е това?

— Не знам — призна си Хартман. С глава посочи мегабоеца. — Каза нещо за господаря на Черната крепост. Но не съм сигурен, че наистина съм го разбрал.

— Това… чудовище? — прошепна Нет ужасена. — Мислиш… че това чудовище е… част от силата, която направлява мороните? Но това е само едно чудовище.

Пръстите на Хартман играеха нервно по цевта на пушката му. Той разбираше много добре какво имаше предвид Нет с тези думи. Видът на тази твар бе така ужасяващ, че вероятно и това бе достатъчно да накара някого да полудее. И не му вършеше кой знае каква работа да признае пред себе си, че външният вид на едно живо същество не говори нищо за неговата интелигентност или за намеренията му. Това нещо там долу беше чудовище. И на него му бе невъзможно да идентифицира това чудовище като представител на един народ, който бе завладял стотици планети и бе създал неща като трансмитерите, междузвездните кораби и всичките други технически достижения на мороните. Неизмерим страх вселяваше този образ, за чието съществуване никога преди не бе чувал и който все пак не му изглеждаше непознат.

— Трябва да го унищожим — каза Кайл внезапно. Хартман само го погледна. — Ако… ако се изплъзне, тогава всичко е било напразно — продължи Кайл.

— Как така?

Кайл забави отговора си. Хартман забеляза колко му е трудно да отговори на въпроса на пустинничката.

— Те са морони — каза той. — Разбираш ли?

— Не… съвсем — каза Нет безпомощно.

— Работниците и войниците, и дори инспекторите — обясняваше Кайл бавно, сякаш премисляше по три пъти всяка отделна дума, преди да я изговори, за да не му се изплъзне нещо, което би предпочел да не казва — са само инструменти. Те наистина са само големи, силни животни. Без шаитите те са нищо. Ако унищожим този долу, войната ще е свършила. Ако ли не, може би ще продължи вечно.

Хартман все още не реагираше, но Нет изведнъж кимна сгърчена, хвана по-здраво оръжието си и се готвеше да стане. На лицето й бе изписан същият неописуем страх, какъвто чувстваше и Хартман, но и също такава голяма решителност.

— Не, не така — направи знак С ръката си Кайл и задържа пустинничката. — Това няма никакъв смисъл.

— Как така няма?

Прозвуча тих, лишен от хумор смях.

— Бихте ли стреляли по мен с пушка от петдесет метра разстояние?

В продължение на секунда Хартман го погледна неразбираемо, но тогава схвана онова, което Кайл имаше предвид.