Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Изобщо нищо не поемам — отговори Стоун. — Киас ме помоли да говоря с вас, това е всичко. Не трябва да ни помагате. — Той махна гневно с ръка към вратата. — Свободни сте. Вие и Скудър можете да правите каквото си искате. Можете да останете тук и да ни помогнете да освободим Земята окончателно или да си отидете. Оставете Киас и неговите хора да унищожат шаитите. Не се съмнявам, че ще успеят и сами. Но после не се оплаквайте от нищо!

Черити кипеше вътрешно от яд. Но се владееше. Най-лошото беше, че Стоун имаше право. Не можеше да се оплаква от неща, чиято промяна може би зависеше от нея.

— И така? — попита тя притеснена. — Какво да правим?

Стоун майсторски се владееше, но Черити почувства облекчението му.

— В момента — абсолютно нищо — отговори той. — По-късно ще ви обясня всичко, щом като получите първоначална представа за актуалната ситуация. От непосредствената ви помощ ще имаме нужда по-късно — когато хората на Киас открият скривалището на шаита.

— Как така? — попита Черити недоверчиво.

— Джеърдите не могат да се приближат дори и на миля до това същество, без да бъдат открити — каза Стоун. — Но все някой трябва да го направи, нали?

Картината би могла да е от Дантевия „Ад“, само дето беше цветна и триизмерна, и действителна, и много по-ужасна, отколкото можеше да си я представи всяка човешка фантазия.

Сърцето на Хартман заби лудо. Ръцете и челото му се покриха с пот и въпреки усилието му не успя да прогони ирационалния страх, с който го изпълни видът на геената огнена. Макар че повече от минута не успя да откъсне поглед от ужасната картина, долови, че и Нет, която стоеше до него, се чувства по същия начин. Тя дишаше учестено и тежко и бе свалила едната си ръка от цевта на пушката си и я бе сложила на рамото му, така че той усещаше треперенето на пръстите й. Под тях се простираше кръгла, обляна с кървавочервена светлина шахта, чиито стени се спускаха вертикално надолу, и която бе изпълнена с гореща лава и с трептящ нажежен въздух. Разяждащата миризма на втечнена скала бе така проникваща, че Хартман едва дишаше, а горещината караше челото му да се поти. Въпреки това картината евентуално би предизвикала само интереса му, може би и със страх от чисто физическата опасност, която идваше от изпълнената с лава шахта.

Не — онова, което все повече го затрудняваше да потиска един вик на ужас, да се обърне и да се втурне назад в мрака, колкото може по-далеч — бе видът на гротескната фигура, която седеше на около 50–60 метра от края на шахтата. Мигащата червена светлина и прегрятият въздух изкривяваха очертанията й и вероятно я правеха да изглежда по-голяма и по-страховита, отколкото бе в действителност, а разяждащите пари, които се издигаха от дълбините, караха очите му да сълзят, така че той гледаше като през було. Но онова, което различи, може би бе малко повече, отколкото можеше да понесе.

Зад чудовищния силует се движеха известен брой мравки, така че можеше поне приблизително да прецени ръста му. Бе огромен. Подпухналото тяло, което изглеждаше, че се движи непрестанно не само в своята цялост, но по отвратителен начин и вътре в самото себе си, седеше между няколко огромни, непрекъснато размахващи се крила, които придаваха на черния гигант известна прилика с чудовищно осакатен прилеп. Главата му бе огромна и изглеждаше сякаш се състои само от очи и други сетивни органи. Там, където очакваше да е устата му, изскачаше цяла гора от тънки, непрекъснато трепкащи пипалца. Нокти святкаха в червената светлина.

— Какво има? — гласът на Кайл прониза мъглата от страх и ужас, която се бе спуснала над мислите на Хартман.

Хартман не отговори. Такъв неописуем бе видът на титана, така го бе омагьосал. Беше му невъзможно да откъсне очи. Беше просто невъзможно да мисли за нещо друго или да реагира на въпроса на Кайл. С част от съзнанието си, която вече нямаше никакво влияние върху действията му, усети мъчителни, провлачени движения зад себе си и разбра, че и Кайл е започнал да припълзява към вратата.

Едва когато мегабоецът се появи до него след безкрайни минути и докосна хълбока му, успя да затвори очи и да се отърси от ужасната магия, с която го бе завладяла картината.

Треперейки като при болка, той сведе поглед към мегабоеца. Хартман ужасно се уплаши. Лицето на Кайл бе бледо и обляно в пот. В очите му святкаха блуждаещи пламъчета и му беше толкова трудно да диша, че трябваше на два пъти да си поеме дъх, за да може въобще да говори. Едва сега Хартман разбра, че мегабоецът се бе придвижил по цялото помещение само с ръце и лакти.