Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— По дяволите, какво означава това? — каза тя ядосано. Рязко се обърна, отиде при интеркома до вратата и натисна бутона за повикване. Екранът светна толкова бързо, като че ли някой я бе очаквал на другия край да се обади, и безизразните фасетни очи на една мравка се втренчиха в нея.

В продължение на половин секунда Черити беше парализирана от страх, макар след всичко, което се бе случило, всъщност би трябвало да има предвид подобна картина. Едва тогава попита несигурно:

— Киас?

Мравката се опита да наподоби човешко поклащане на глава в знак на отрицание.

— Името ми е Типа, капитан Леърд — каза тя. — Известната ви под името Киас джеърдска единица се намира в момента в командната централа.

— Бих искала да говоря с Киас — настоя Черити.

Типа се опита да повдигне рамене.

— Не е необходимо — каза тя. — Аз също мога да изпълня всичките ви желания като Киас и…

— Намира ли се известната ми под името Киас джеърдска единица в този бункер? — прекъсна я Черити. Съмняваше се, че Типа въобще разбра сарказма, който се съдържаше в думите й, но поне с утвърдително кимане на глава й отговори на въпроса след секунда.

— Да.

— Тогава размърдай костеливия си задник и дай Киас на монитора! — поиска Черити. — Няма да разговарям с мравка, която се казва Типа и която изглежда сякаш ще се разпадне всеки път, когато направи някакво движение.

— Но, аз ви уверявам, че…

Черити изключи уреда. Порови за момент в спомените си и чукна на клавиатурата четирицифрено число. Този път продължи значително по-дълго, докато екранът светне, но бе открила верния номер — на матовото стъкло се появи лице, което изглеждаше да е това на Скудър.

— Ало! — поздрави го Черити радостно. — Както виждам и ти си си позволил същите лоши привички като мене.

Скудър отвори уморено едното си око и я погледна въпросително.

— Гледаш в огледалото и бъбриш за лицето на другия, което съзираш.

— Как? — рече Скудър. Прозя се, без да се притеснява. — О, Боже… кажи и ти ли се чувстваш, както изглеждаш?

— Мисля, че да — отговори Черити. — Как така?

— Моите съболезнования. От колко време си мъртва?

— Ама ти вече си буден. — Черити стана изведнъж сериозна. — И тебе са те упоили.

— Да. И това не е всичко. — Скудър отново се прозя, потърка си очите и примига силно няколко пъти. На него очевидно му бе много по-трудно да стои буден, отколкото на нея. — Вратата ми не се отваря.

— И моята — каза Черити. — Изглежда, като че ли сме арестувани. — Странно, едва сега, когато изговори думите, й стана ясно истинското им значение.

— Арестувани? — Скудър отново се прозя, обгърна с две ръце лицето си и отстъпи от камерата крачка назад, така че тя можеше да вижда горната част на тялото му. Забеляза с чувство на лека изненада, че и той бе получил нови дрехи. Той пак носеше същата кожена униформа, с която го бе срещнала първия път — яке и панталон за мотоциклетисти, ботуши и тежък, покрит с нитове колан. И макар че не виждаше гърба му, знаеше, че на якето би открила сребърна акула с раззината паст — емблемата на Шарките, чийто водач бе тогава. Някой бе положил прекалено големи усилия да достави малка радост на двамата. И същият този някой трябва да е знаел куп неща за тях. Всъщност ставаше дума само за едного.

— Стоун.

— Какво? — промърмори Скудър сънливо.

Черити махна с ръка.

— Нищо. Само помислих гласно. — Тя рязко смени темата. — Какво смяташ, защо са ни затворили? — Преди Скудър да може да отговори, в горния десен ъгъл на екрана се появи миниатюрно прозорче, в което изплува главата на Типа.

— Заблуждавате се, капитан Леърд — каза джеърдът. — В никакъв случай не сте арестувани. В базата станаха някои промени, така че сметнахме за по-добре, за вашата сигурност да изолираме вас и придружителя ви.

Черити се вторачи в мравката и изведнъж се разсърди.

— За нашата сигурност, така ли? — жегна я тя. — Колко хубаво. Тогава предполагам, че и за собствената ни сигурност ни подслушваш, така ли е?

Моронът успя да се престори на учуден.

— Боя се, че не разбирам какво имате предвид, капитан Леърд — каза той.

— Не ценим особено — отговори Черити възбудено, — когато подслушват разговорите ни, без да знаем. За вас това може да е чужда дума, но ние хората имаме нещо като интимна сфера и никак не обичаме някой без наше позволение да си пъха носа там.

— Мисля, че вече разбирам — каза джеърдът. — Имате предвид да престанем да наблюдаваме канала на интеркома ви.