Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Кайл пак се засмя и Хартман удари копчето яростно с юмрук. Същевременно отскочи две крачки назад и насочи пушката за стрелба.

В течение на секунди не се случи нищо и Хартман вече започна да се примирява с мисълта, че не само осветлението, но и всички технически уреди в това съоръжение са извън строя, когато чу едно силно, сухо „трак“ — и изведнъж вратата изчезна в пода. Към тях нахлу червена светлина и огромна вълна от задушлив, с миризма на метал въздух.

Хартман се отдръпна още крачка назад, вдигнал оръжието си и инстинктивно се приведе. След времето, което бяха прекарали в почти пълен мрак, мъждивата светлина почти го заслепяваше. Но той чуваше, че оттатък нещо се движи.

С разтуптяно сърце чакаше очите му да свикнат със светлината. Едва тогава се осмели да се приближи до вратата и да погледне навън. Нет пристъпи почти безшумно до него.

Стояха почти минута там и се взираха надолу, докато Кайл попита:

— Какво виждате?

— Трудно… може да се опише — промърмори Хартман. Изведнъж небцето му бе така пресъхнало, че с мъка говореше. — Де да имах подходяща дума за това. Не съм сигурен дали ще го разберете.

— И каква е тя? — попита Кайл.

— Адът — отговори Хартман.

Обратният полет до Европа продължи осем или десет часа, макар че използваха планер на мороните. Но не можеха да минат по прекия маршрут през Атлантика, а летяха по почти безумен курс на зигзаг, който, с изключение на Нова Каледония и Андора, минаваше над цялата планета. Въпреки това планерът бе нападан много пъти и поне един път изпадна в такова затруднение, че щеше да бъде свален, ако в последния момент не му бе помогнало ято, командвано от джеърдите.

Черити разбра всички тези неща едва на следващия ден, защото току-що бе се качила в планера и бе напуснала Черната крепост и изпадна в дълбок сън, от който се събуди едва вечерта на другия ден, с лош вкус в устата, с болки в главата и със спомена за объркани, безсмислени кошмари, които я бяха измъчвали.

Черити внимателно се изправи, главата й сякаш пулсираше в болезнен спазъм. Олюля се, притисна палец и показалец върху затворените си клепачи толкова силно, че пред очите й заплуваха разноцветни звезди, и задържа дишането си, докато световъртежът постепенно изчезне. После започна да се движи повече от предпазливо.

Поне се намираше отново в познато обкръжение, бе в същата стая под командното ниво на бункера „Айфел“, която бе обитавала още преди, така че нито си блъсна главата, нито се спъна в някакво неочаквано препятствие, когато с полузатворени очи се дотътри в банята. Главата й бучеше, сякаш зад слепоочията й имаше джудже, което с нарастващо въодушевление се упражнява да играе степ. Необходим й беше почти час, през който на смени обливаше със студена вода лицето, китките на ръцете и врата си, докато добие чувството, че умът й се е прояснил поне на половина. През това време окончателно й стана ясно защо е заспала толкова бързо и се е събудила така дълго след това. Не за пръв път и даваха наркотични средства. Но за пръв път получаваше доза, която би повалила аржентински бик за разплод.

Първият полуясен поглед в огледалото поднесе следващата неприятна изненада. Че изглеждаше толкова зле, както се и чувстваше, не я учуди особено, но онова, което я шокира, беше косата й. Бяха се появили сиви кичури.

Известно време разглеждаше внимателно собственото си отражение, после му се изплези, обърна се и напусна банята. Дрехите, които носеше, когато се върна, бяха също така изчезнали, както и импровизираният скафандър и оръжията й, но затова пък намери нещо, което също я изненада, и изпълни с почти детска радост — на един стол до леглото беше грижливо сгъната тъмносиня униформа на Космическите въоръжени сили, точно по мярка, с коректен знак за ранга и дори с малка табелка с името, на която пишеше „Леърд, Ч. кап.“. За съжаление поясът за оръжията бе празен и някой си бе направил труда да свали миниатюрната атомна батерия от генератора на телесния щит.

Тя се облече, бързо се върна в банята и си позволи за няколко минути удоволствието да разгледа самата себе си в огледалото. Бледото й лице, кръговете около очите и сивите кичури в косата й пречеха малко на общия вид, но като цяло, всъщност за осемдесет и шест годишна жена не изглеждаше зле.

Когато поиска да напусне помещението, преживя втората неприятна изненада за деня — вратата не можеше да се отвори.

Черити натисна пет-шест пъти с нарастващ яд копчето, докато се сети, че механизмът е затворен по електронен път. Не бе дефектен — индикаторната лампичка за „изчакващ режим“ светеше в успокоително зелено.