Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Не. Какво да ми хрумне?

— Става по-голяма — каза Гурк почти радостно.

Ужасяващото чувство да бъдеш разтворен в нищото и след един лишен от време момент от същото нищо да бъдеш сътворен отново на друго място бе последвано от два мига на още по-голяма уплаха. Първият бе, когато не чувстваше нито тялото си, нито обкръжението си и за много малко време бе непоколебимо уверен, че е мъртъв. Втората уплаха дойде, когато разбра, че това не е вярно, но че не може да вижда. Живееше и можеше да се движи, усещаше твърдия под под краката си и ледения въздух, който се плъзгаше по лицето му, но пред широко отворените му очи нямаше нищо друго, освен абсолютна чернота, а представата, че е сляп, за секунда бе още по-лоша от смъртта. Тогава чу до себе си гласа на Нет, която из все гърло проклинаше и се оплакваше, че е толкова тъмно.

Облекчението бе толкова голямо, че Хартман се отпусна назад с ясно доловима въздишка и за известно време затвори очи. Нещо прошумоли наблизо и изведнъж почувства някакво тяло до себе си, после Нет попита:

— Хартман? Вие ли сте?

— Да. — Той протегна ръка, попипа пръстите й и ги стисна кратко и бързо.

— Няма причина да ми чупиш ръката — каза Нет.

Хартман уплашено отпусна хватката си, изправи се колебливо и се опита да пробие тъмнината наоколо с поглед. Без успех. Но му хрумна колко необичайно леко му бе да се движи. Изглеждаше, че тялото му е много по-леко от обикновено.

— Има ли… още някого тук? — попита колебливо.

— Аз. — Гласът на Кайл идваше някъде отляво и звучеше потиснато и това подсказа на Хартман, че мегабоецът е ранен. — Но на ваше място щях да съм спокоен, докато разберем точно къде сме.

Хартман си спести отговора. Вместо това се изправи внимателно, бръкна в десния джоб на якето си и извади миниатюрно фенерче. Трябваше да опита много пъти, за да се убеди, че уредът е понесъл падането на пода по-зле и от самия него. Едно почти недоловимо щракване бе единственият резултат, когато няколко пъти бутна бутончето напред и назад. Разочарован, отпусна отново фенерчето, бръкна още веднъж в джоба и извади полупразния пакет цигари и запалката си. Жалкият жълт пламък създаде кръг от трептяща виделина, която бе достатъчна тъкмо колкото да различи собствената си длан и част от подлакътницата, а съскането на изтичащия газ сякаш изпълваше мрака отзад с шептящ, злокобен живот. Хартман завъртя запалката наоколо, докато сиянието не попадна върху бледото лице на Нет. Тя примига от неочакваната светлина и той видя, че е ранена. Лицето й бе бледо и потъмняло от засъхналата кръв, а на якето и се бе образувало грозно петно.

Запалката в ръката му така се нагорещи, че вдигна палец и угаси пламъка. Трябваше да внимава с това. Както изглеждаше, малката запалка поне за момента бе единственият им източник на светлина.

— Кайл? — попита той.

— Тук съм. — Гласът на мегабоеца отекна някъде от мрака. — Елате. Имам нужда от помощта ви.

„Помощ?“ Хартман бе объркан, но същевременно и малко обезпокоен. За какво, за Бога, му е нужна неговата помощ на някого като Кайл? Предпазливо се обърна, вдигна ръка и светна със запалката достатъчно дълго, за да различи една сянка пред себе си.

— Чакай тук — каза той, обърнат към Нет, докато пълзеше с ръце и крака. Отново почувства, че е станал… някак си по-лек.

— И наум не ми идва — отговори Нет. — Ще се поразходя малко, докато се върнеш.

Хартман се усмихна — не толкова на отговора на Нет, колкото на това, че и тя съвсем естествено като него бе преминала към интимното „ти“.

Той използва запалката си още два пъти, тогава опипващите му пръсти се натъкнаха на съпротива. Лицето на Кайл. Задържа ръката си за части от секундата по-дълго, отколкото бе необходимо. Кожата на Кайл бе гореща и суха, макар да бе оросена от тънък слой пот. Усети колко ускорен и неравен е пулсът му. Хартман се уплаши. Досега бе смятал Кайл за ненараним. Но може би дори и чудовищните възстановителни сили на мегабоеца се бяха изчерпали.

— Какво ви е? — попита Хартман.

— Ранен съм — отговори Кайл. — Но това няма значение. Можете ли да станете?

— Сигурно — отговори Хартман. — Вие сте ранен? Къде? Зле ли?

— Краката ми — отговори Кайл. Хартман вдигна запалката си и искаше да се наведе, но Кайл светкавично хвана китката му и я задържа с такава сила, че Хартман трепна от болка.

— Казах, че няма значение — рече Кайл още веднъж. — Освен това не вярвам, че наистина искате да видите това.