Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Стоун се опита да я задържи за раменете, но Черити отблъсна ръката му настрана, промъкна се покрай него и удари с юмрук бутона, който отваряше вратата. Тя се готвеше за най-лошото, докато тежката бронирана херметизираща врата изнервящо бавно се плъзна настрана.

Въпреки това не бе подготвена за картината, която се откри пред нея.

Товарният отсек вече го нямаше.

Не бе разрушен или откъснат от кораба. Вече не съществуваше.

За секунди Чарити се спря неподвижно, парализирана от смесица от потрес и ужас, които прочете и по лицето на Стоун. Тя познаваше тези кораби и знаеше, че по принцип не са нищо друго, освен летящи товарни помещения, един вид свръхголеми контейнери с двигатели и командна кабина. Но където трябваше да бъде трийсетметровият товарен отсек, се намираше само ивица блещукащ метал, зад който започваше задната стена на отсека. Колкото и налудничава да й се видя мисълта, но корабът просто се бе смалил.

Стоун докосна рамото й. Тя се обърна, втренчи се в него и видя как устните му се движеха. Не се опита да отговори, а с кимане му даде знак, че е разбрала и побягна.

Скудър, Гурк и Киас вече бяха напуснали планера, когато Стоун и тя, един до друг, стигнаха до шлюзовата камера. Тя видя, че индианецът хопи все още здраво държеше Гурк. Махна й със свободната си ръка да побърза. Устата му бе отворена за ням вик.

Корабът се изправи. По пода премина безшумна, светкавично бърза вълна и за малко не ги събори. И сякаш изведнъж стените станаха прозрачни. Като че невидим вятър я шибна внезапно в лицето и изведнъж почувства отново това ужасяващо, почти неустоимо всмукване. Удвои усилията си, блъсна Стоун така грубо, че той почти политна от шлюза и сама го последва с отчаян скок.

„… Бога, побързай!“, прониза слуха й гласът на Скудър. Същевременно над тях се разрази направо адски шум: викове, пукот на огнени езици, пращене на електричество с необикновена сила на звука, непрекъснато разпукване и разпадане на отломки и глух тътен, сякаш някъде се събаря цяла планина.

Устремът на собственото й движение я увлече напред и отново би паднала, ако Киас не бе посегнал и не бе я хванал с една от измамно тънките си ръце. Черити му благодари с автоматично кимване с глава, освободи се и отново се обърна към планера.

Картината секна дъха й.

Корабът тлееше в някакъв студен вътрешен огън. Бяла светлина проникваше през металните стени, така че те като на някаква странна рентгенова снимка можеха да наблюдават вътрешността на малкия кораб… и фигурите, които се движеха в него!

Бяха черни, нарисувани с груби щрихи контури, които се извиваха назад, мятаха се наоколо и тичаха, без да помръдват от място, отчаяно вдигаха ръце, блъскаха се в стените…

„Френч“, помисли си тя. Това бяха Френч и хората му! Но това е невъзможно! Коридорът беше празен!

Но сега бяха там. Там, където ги бяха оставили, в малката шлюзова камера пред командната кабина, през която преди секунди бяха тичали Скудър и Стоун и тя самата!

Тя почувства как Скудър пристъпи към нея и каза нещо и този път тя чу гласа му. Но й беше невъзможно да се концентрира върху думите му. Смаяна и уплашена до смърт, гледаше втренчено очертанията на родените в орбита, които се гърчеха в агония. Скудър и тя трябва да са минали направо през тях!

Тя направи инстинктивно крачка към планера, но Скудър я задържа. Страховитото пламтене на корпуса бе станало по-интензивно… и изведнъж корабът започна да се свива пред очите им! Корпусът му се изкриви, стана по-малък, изглеждаше като грабнат и смачкан от невидими гигантски ръце модел от сребърна хартия. В няколко секунди се сви до една трета от първоначалните си размери и продължи да се стопява. Нещо черно започна да очертава контурите му, сякаш се разтапяше в огъня на черно слънце.

— Велики Боже, какво е това? — прошепна Скудър.

— Още не е нищо! Това е само началото… ако имаме късмет!

Объркана, Черити сведе поглед към Гурк. В гласа на джуджето вече нямаше нищо от познатия му подигравателен тон. Трепереше от уплаха и същият неописуем страх се четеше и в очите му, докато гледаше унищожението на моронския планер. Той внезапно се обърна, с изненадващо движение се изтръгна от Скудър и, изпълнен с омраза, посочи Киас.

— Знаеш ли какво са направили? — крещеше той. — Знаеш ли какво са направили тези безумци!?

Черити се огледа изтръпнала наоколо, преди да отговори. Всичко бе станало толкова набързо и бе така недействително, че досега не бе се запитала наистина къде въобще се намират. Но все пак позна, че беглото впечатление, което имаше от екрана малко преди експлозията на монитора, е било вярно. Планерът вече не се намираше в пространството. Над тях се простираше огромен, металносив купол, катедрала от стомана, която трябваше да е с диаметър от поне половин километър и…