Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Тя се обърна, втренчи се в екрана и не видя нищо друго, освен пламъци и стъкло, разпръснато по командния пулт. Мазна течност капеше от пукнатина в стената и се стичаше по пулта. Металът трябва да бе нагорещен до червено, но тя не чувстваше никаква топлина…

Черити си помисли, че нещо не е наред. И не само с този кораб. А може би въобще не с кораба. Може би… с тях.

Тя се завъртя на токовете си, просто помъкна Гурк със себе си и по наклонения под се затича към вратата. Изведнъж доби сигурното чувство, че по възможност най-бързо трябва да напуснат планера.

Стоун и Скудър я последваха, без да има нужда от втора покана, само Киас стоеше при разрушения си команден пулт. Погледът на огромните му фасетни очи блуждаеше над попуканите скали и монитори и макар до този момент да бе смятала това за невъзможно, помисли си, че в тях се забелязва нещо като паника.

Киас трепереше. Какво, за Бога, бе видял джеърдът, което те не бяха видели?!

— Киас! — изкрещя тя. — Идвай най-сетне!

Джеърдът не реагира. Черити бе сигурна, че не би го сторил, дори и да чуеше гласа й. Стоун се втурна покрай нея и изчезна зад завоя на стръмния коридор, а Скудър сграбчи раменете й и се опита да я дръпне със себе си.

За секунда Черити се поколеба какво да прави. Почти бе готова да се върне и да изтича до Киас, за да го откъсне насила от командната кабина. Тогава разбра колко безразсъдна е тази идея. Киас беше много по-силен от нея. Тя се обърна и побърза да последва Скудър.

Нещо се случи, когато безшумно се спускаха по коридора. Стените пред тях се деформираха и започнаха да вдигат шум, но както и преди тя не усещаше и най-нищожна топлина в командната кабина. Светлината се промени от жълта в синя и после в цвят, за който тя нямаше дори и дума, и за нищожен, лишен от продължителност момент й се стори като че ли в коридора пред тях се носеше мъгла от нереално, сиво нищо, картина, която бе същевременно странна и вселяваща страх.

И която й бе позната! Тя някога бе виждала това зашеметяващо, носещо се на вълни нещо, когато…

Изглежда и този път нещо препречи мисълта й, преди да я довърши докрай, и този път не й остана време да помисли за онова, което ставаше зад челото й.

Стана по-лошо:

Корабът вече не трепереше, той беснееше. Три пъти Черити трябваше да се подпира на стените, за да не загуби равновесие и да не падне, и последния път ръката й потъна непосредствено пред невярващите й очи до ставата в привидно масивната стомана на планера. Не усети никакво съпротивление, а безплътно засмукване и придърпване, сякаш бе всмукана в невидима пропаст. В последния момент се дръпна назад, отново възстанови равновесието си и продължи да залита.

Очите й започнаха да я мамят с по-различен свят от този на сетивата й — по-нататък имаше впечатлението, че се спуска надолу по коридора, но чувството й за равновесие настояваше, че се изкачва. Всяка крачка й струваше повече усилия от предишната и изглеждаше, че собственото й тяло е започнало да тежи с тонове. Въздухът се изпълни с горчив, неприятен вкус, ушите й пищяха и в първия момент тя го взе за шум, докато й стана ясно, че само така го чувства.

Тя се носеше по коридора непосредствено след Скудър… и рязко спря. Къде ли бяха Френч и хората му.

Беше повече от объркана. Може би Космосът около тях се разбиваше на парчета, но как би могла просто да забрави Старк и Френч и другите родени в орбита?

Тя се огледа безпомощно и забеляза, че и Скудър се бе спрял и гледаше почти отчаяно към нея. Коридорът почти не приличаше на семплия метален проход, по който се бяха качили. Стените бяха деформирани по неописуем начин и очите й я мамеха с неща, за които изобщо не искаше да знае дали са реалност или въображение. Но поне можеше да разбере, че се намира непосредствено пред отклонението за товарния отсек на кораба. Може би Старк е завел семейството си там, когато настъпи хаосът.

Тя жестикулираше към Скудър и блъсна Гурк, така че той се намери в обятията на индианеца. Тогава се обърна и изтича в разклоняващия се коридор, за да стигне до товарния отсек. Вратата се отвори още когато бе на три крачки разстояние и Стоун идваше към нея. В мислите си Черити се извиняваше, че бе го смятала за страхливец, когато пръв избяга от командната кабина. Стоун казваше нещо и същевременно клатеше отрицателно глава и ако Черити не разбираше думите му, много добре разбра значението на ужаса, който се бе изписал на лицето му. Нещо страшно трябва да се е случило с Френч и хората му.