Клайв Къслър - Тихоокеански водовъртеж

Вече взимаха последния завой. Тогава Пит видя Самър. Тя стоеше на ръба на езерото като една от скулптурите, облени от жълтата фосфоресцираща светлина.

В полезрението му се появи и Ейдриън; беше се облегнала на основата на една от статуите. Като обърна лице към тях, в очите й се четеше ужас.

— Дърк… вече е много късно… — промълви тя. — Той…

Пит я прекъсна.

— Нямаме време за разговори. Покривът ще падне всеки момент…

Последните думи заседнаха в гърлото му. Смесените чувства на умора, болка, радост и надежда се сляха в едно — в чувство на поражение. Иззад една от статуите на морски богове излезе Делфи. В дясната си ръка държеше големия колт, насочен право в челото на Пит.

— Тръгвате си, преди веселбата да е свършила? — По лицето му беше изписана омраза.

— Дотук се справих. Можете вече да ме убиете. Но нямате много време, ако искате да пощадите другите.

— Колко благородно от ваша страна, майоре — каза Делфи, чието лице се превърна в маска на жестокостта. — Само че излишно се притеснявате. Единствено дъщеря ми и аз ще напуснем тази пещера живи.

За миг никой не продума. Само плисъкът от падащи във водата скални парчета нарушаваше тишината. Дълбоко в недрата на подводния хълм древните кухини продължаваха да се срутват. Много скоро Каноли щеше да бъде разрушен напълно и никога повече нямаше да бъде преоткрит.

Изведнъж силен взрив огласи пещерата и завибрира в гръмко кресчендо, когато трусове разтресоха твърдите каменни стени.

За част от секундата Пит помисли, че Делфи е стрелял. После обаче разбра, че пукотът идва някъде отгоре. Едната стена се беше пропукала, парчета от нея рухнаха и се затъркаляха надолу по стълбите като неудържима лавина. Пит блъсна силно Самър, която полетя от стълбите и цопна в жълтото езеро. Със същото движение той се хвърли върху Ейдриън, покривайки тялото й със своето.

Лавината се изсипа с цялата си сила. Тонове златисто оцветени камъни заподскачаха по наклонената стена и заровиха стълбището. Една от статуите, наподобяваща сфинкс, издържа на атаката и остана непоклатима на пиедестала си, но другата се огъна пред разрушителната сила и се прекатури, както отбеляза замаяното съзнание на Пит, като каубой, изхвърлен от коня си по време на паническо бягство на стадо коне.

Пит стисна зъби и напрегна мускули, докато отломъците валяха върху гърба му. Едно голямо парче го удари отстрани и той по-скоро чу, отколкото почувства пукота на счупено ребро. Лицето му го засърбя, когато струи кръв потекоха по него от пукнатина в главата му. До слуха му долетя странен вик, който прониза грохота. Отначало му се стори далечен, но после изведнъж осъзна, че идва от устата на Ейдриън, намираща се на сантиметри от него. Беше вик на необуздана истерия. Камъните продължаваха да падат, затрупвайки Пит до кръста. Той не можеше крачка да направи. Само прегърна по-силно Ейдриън, сякаш така щеше да изстиска страха от нея.

Измина почти минута, преди Пит да осъзнае, че се е слегнала потискащата тишина, нарушавана единствено от някой и друг отделен камък, който се търкулваше по склона и цопваше във водата. Сега почувства и спазматичните потръпвания на Ейдриън, която хлипаше и трепереше от ужас.

Той бавно вдигна глава и погледна над назъбените руини. Воал от фосфоресциращ прах изпълваше влажния въздух на пещерата и се слягаше бавно като рояк светулки върху каменния под. От двойката статуи едната беше останала на мястото си и гледаше в пространството. Пиедесталът й беше ограден с пласт отломъци. Другата я нямаше, но като се вгледа по-добре, Пит видя, че е паднала и се е разбила на парчета.

Изведнъж забеляза, че нещо мърда под купчината. Той избърса със свободната си ръка кръвта и прахта от очите и напрегна зрението си. Беше човешко същество, което се надигна леко и се обърна. Две светещи очи се заковаха в Пит. Очите на Делфи.

Огромното му тяло беше затрупано от превърналата се в камънаци древна статуя, подаваха се само главата и едното му рамо. От устата му течеше кръв, но мъжът като че ли не чувстваше. После, когато разпознаха Пит, златистите злобни очи се присвиха.

Беше вече по-светло и Пит и Делфи едновременно видяха револвера. Стоманената синя цев стърчеше от купчината на около метър и двайсет от главата на гиганта. Пит прокле безпомощността си, като видя как ръката на Делфи запълзя към оръжието. Пит впрегна всичките си сили в опит да се освободи от каменната клопка, но краката му бяха вкопани здраво под отломъците. Дишането му се учести, мислите му запрепускаха с нарастващото чувство за безнадеждност. Оръжието вече беше с половин метър по-близо до Делфи.