Клайв Къслър - Тихоокеански водовъртеж

Самър се затича към голямото легло, издялано в отсрещната стена и разтърси спящата Ейдриън.

— Събудете се, госпожице Хънтър, събудете се, моля ви!

В отговор Ейдриън изстена. Самър я хвана за китката и издърпа голото й тяло от леглото.

Ейдриън мигом се разсъни, когато отвори очи и видя Пит и Джордино на пода. Опитвайки се да прикрие голотата си, тя се втурна към тях и коленичи до Пит.

— О, боже! Дърк! Какво е станало с теб? Как се озова тук?

— Дойдохме да те вземем — каза той, дишайки тежко.

Тя поклати глава в неверие.

— Не, това е невъзможно. Няма излизане от това място.

— От другата стая, от спалнята на Самър, има проход, водещ към морето…

Силен взрив прекъсна Пит. Стаята потрепери от далечни ударни вълни. Ракетата от „Монитор“ беше улучила водната повърхност над подводния хълм. Кадифените завеси се полюшнаха напред-назад, няколко коралови украшения върху каменната масичка се разклатиха от невидимата сила.

— Нямаме време за обяснения — подкани ги рязко Пит. — Да бягаме оттук.

Самър изглеждаше изплашена и объркана и като че ли не беше в състояние да се помръдне.

— Аз не мога… Баща ми…

— Или идваш с нас, или загиваш — предупреди я Пит. — Целият този хълм ще се срути всеки момент върху главите ни.

Тя остана неподвижна още няколко секунди, но когато нова вибрация разтърси стаята, сетивата й се възвърнаха. Тя се втурна към спалнята си, следвана от Ейдриън и накуцващите Пит и Джордино.

Тъкмо влязоха в екзотичната синя спалня на Самър и се разнесе оглушителен грохот. Силна ударна вълна ги повали на пода. Нахлулата през масивните пукнатини в горната част на хълма морска вода изпълни с грохот проходите, помитайки всичко по пътя си.

Пит скочи на крака, забравяйки за болките си, и затръшна вратата към коридора. После хвана Ейдриън за ръката и я избута през завесата в аварийния тунел. След това вдигна от пода Самър и я избута да върви след Ейдриън. В този момент огромното огледало на тавана се срути с трясък и за малко не улучи Пит. Морска вода шурна като водопад от зейналата на тавана дупка и миг след това каменната стая се разцепи на две.

— Ал! — провикна се Пит сред пороя от каменни отломъци и вода.

— Тук съм! — провикна се в отговор Джордино и размаха ръка иззад каменната тоалетка.

Пит преджапа млечнобялата пяна на тъмната вода и сграбчи Джордино за вдигнатата ръка.

— Назад! — извика Джордино. — Ако смяташ да ме нарамиш на гръб, няма да успееш.

— И да изпусна възможността да получа медал за спасяване на човешки живот? Не си познал! — сопна му се Пит.

Той обгърна с ръка раменете на приятеля си и, кога повдигайки го, кога влачейки го, го поведе към аварийния тунел. Междувременно нивото на водата се покачваше и вече беше стигнало до коленете им.

— Вие двете бързайте напред — нареди на жените Пит.

Без да чакат втора покана, Ейдриън и Самър започнаха да си пробиват път през наводнения тесен тунел.

Придвижването с Джордино ставаше по-бавно и Пит скоро загуби от поглед двете жени. Силното водно течение го увличаше и той често се препъваше и падаше, като гълташе вода, без да иска, задавяше се и пак се изправяше с помощта на една силна мускулеста ръка, която се появяваше незнайно откъде.

Макар и трудно за вярване, това беше ръката на Джордино, който едва издържаше на болките в ранените си крака.

— Вършиш едно добро дело — измърмори той по едно време, — за което ще съжаляваш.

— Мрънкай, мрънкай — Пит изплю морска вода, — ти само това можеш. Хайде, побързай, че ще изпуснем кораба.

След малко хлъзгавата каменна рампа започна да се разширява в стълбище и Пит почувства, че вече крачи по-лесно. Жълтите фосфоресциращи скални отломъци се сипеха като градушка и хвърляха фонтани от пръски, когато цопваха във водата около тях. Странният светещ цвят на камъните, откъртващи се от сводестия таван на кухината, наподобяваха призрачен метеорен дъжд. Най-накрая нивото на бушуващата вода спадна, тъй като потокът завиваше покрай стълбите, за да се влее в езерото под тях и Пит вече можеше да вижда къде стъпва.

— Дръж се, приятелю, дръж се още малко — окуражи го Пит. — Почти стигнахме. Двете статуи трябва да са тук някъде.

— Виждаш ли момичетата? — попита го Джордино.

— Още не.

Те щяха да успеят, Пит беше сигурен в това. Вълна на увереност го обля. Бяха твърде близо до края, за да загинат. Бяха оцелели след взрива и им оставаше да доплуват през външната пещера, за да се издигнат на повърхността. Вярно, всички те можеха да намерят смъртта си, която ги чакаше навън в лицето на акулите или от удавяне, или от изтощение. Но докато бяха все още живи, Пит щеше да им вдъхва кураж, докато последната врата не се затръшнеше пред лицата им. Той ускори крачка и започна да тегли Джордино по две стъпала наведнъж, опитвайки се да приключи с това клаустрофобично пътуване възможно по-бързо. Ако ще умираха, по-добре това да станеше под познатата топлина на слънцето и небето.