Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Рик Спенсър разгъна широк лист хартия върху масата с морската карта и го затисна с няколко полупразни чаши за кафе. Това беше чертеж, който изобразяваше „Титаник“ и разположението му на морското дъно. Мъжът посочи с молив няколко места по корпуса, отбелязани с малки кръстчета.

— Ето как ще стане — започна да обяснява той. — Според компютърните данни в тези възлови точки в утайката около корпуса на „Титаник“ ще трябва да разположим осемдесет заряда, всеки съдържащ по тринайсет килограма експлозив.

Сандекър се наведе над чертежа и огледа отбелязаните кръстчета.

— Виждам, че си ги разположил в по три редици от всяка страна.

— Точно така, сър — отвърна Спенсър. — Външните редици са на петдесет и пет метра встрани, средните — на трийсет и шест, а вътрешните — само на осемнайсет метра от обшивката на кораба. Ще взривим първо външната редица откъм десния борд. След осем секунди ще възпламеним външната редица откъм левия борд. След още осем секунди повтаряме процедурата със средните редици и така нататък.

— Нещо като клатушкане напред-назад кола, затънала в кал — обади се Джордино, без никой да го е питал.

Спенсър кимна.

— Да, сравнението е доста удачно.

— А защо да не го изтръгнем от тинята с един-единствен мощен взрив? — попита Джордино.

— Възможно е един внезапен удар да даде резултат, но геолозите препоръчват отделни застъпващи се ударни вълни. Целта ни е да постигнем вибрация.

— Имаме ли експлозиви? — попита Пит.

— „Бомбърджър“ носи близо тон за сеизмично изследователски цели — отвърна Спенсър. — В складовете на „Модок“ има сто и осемдесет килограма за взривяване при спасителни операции.

— Ще свършат ли работа?

— Трудно е да се каже — призна Спенсър. — Още сто трийсет и пет килограма биха ни предоставили по-голяма вероятност за успех.

— Бихме могли да ги доставим от сушата със самолет и да ги спуснем по въздуха — предложи Сандекър.

Пит поклати глава.

— Докато експлозивите пристигнат и бъдат натоварени на подводница, а после и разположени на морското дъно, ще се забавим с два часа.

— Тогава да не се мотаем повече — каза рязко Сандекър. — Трябва да спазим строго определения срок. — Той се обърна към Гън: — За колко време могат да се поставят експлозивите?

— За четири часа — отвърна Гън, без да се замисля.

Сандекър присви очи.

— Това доста ще глътне от времето ни. Ще ни останат само петнайсет минути.

— Ще успеем — каза Гън. — Има обаче едно условие.

— Какво е то? — попита нетърпеливо Сандекър.

— Ще са нужни всички действащи подводници, с които разполагаме.

— Това значи да изтеглим „Сафо II“ от мястото й до „Дийп Фадъм“ — поясни Пит. — Ония нещастници долу ще си помислят, че ги зарязваме.

— Няма друг начин — отвърна безпомощно Гън. — Просто няма друг начин.

Мъркър бе загубил всякаква представа за време. Гледаше светещия циферблат на часовника си, но погледът му не можеше да се съсредоточи в цифрите. Колко ли време бе минало, откакто дерик-кранът падна върху поплавъците им, запита се той — пет часа… десет… вчера ли беше? Чувстваше съзнанието си лениво и объркано. Той беше в състояние само да седи, без да помръдва мускул, и да диша повърхностно и бавно с мисълта, че всяко поемане на дъх му отнема частица живот. По едно време долови движение. Пресегна се и докосна Киъл и Чавез в тъмнината, но от тяхна страна не дойде ни звук, ни ответ; и двамата бяха изпаднали в летаргичен унес.

След малко пак го долови — съвсем леко, но осезаемо движение на нещо, което беше не там, където би трябвало да бъде. Съзнанието му се размърда тежко, сякаш бе потопено в сироп. Но най-сетне той го зърна. Освен безмилостното покачване на водата в наводнената кабина нямаше никаква промяна, никакъв признак на физическо движение — просто ъгълът на светлинния лъч от „Сафо II“, който нахлуваше през предните илюминатори, помръкна.

Мъркър скочи от леглото във водата — тя вече стигаше до гърдите му — и като в кошмарен сън закрачи мъчително към горните предни илюминатори, за да погледне в дълбините навън.

Изведнъж скованите му сетива бяха обзети от страх, какъвто му бе непознат дотогава. Очите му се разшириха и изцъклиха, ръцете му се свиха в юмруци от безсилие и отчаяние.

— О, боже! — извика силно той. — Те ни изоставят. Отписаха ни.

Сандекър загаси огромната си пура, която току-що бе запалил, и продължи да крачи по палубата. Радистът вдигна ръка и адмиралът се обърна в крачка и се приближи зад гърба му.