Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Пит докосна радиста — Кърли — по рамото.

— Свържи ме с адмирала на „Бомбърджър“, но използвай друга честота.

Кърли вдигна поглед към него.

— За да не ви чуят момчетата в „Дийп Фадъм“, нали?

— Поне това, което не знаят, няма да ги тревожи — отвърна студено Пит. — Хайде, побързай!

Само след секунди гласът на Сандекър проехтя по високоговорителя.

— „Каприкорн“, тук адмирал Сандекър. Край.

— Тук Пит, адмирале.

Без да губи време с любезности, Сандекър попита:

— Нали знаеш вече пред какво сме изправени?

— Гън ме уведоми — отвърна Пит.

— Значи си разбрал, че опитахме всичко. Както и да го разпределяш, времето ни е враг. Да можехме да задържим неизбежното още десет часа, щеше да има изгледи да ги спасим.

— Има и друг начин — каза Пит. — Шансовете за успех са малки, но математически е възможно да стане.

— Готов съм да те изслушам.

Пит помълча, преди да заговори.

— Първо, да оставим за малко „Дийп Фадъм“ настрана и да насочим енергията си в друга посока.

Дръмър се приближи до Пит.

— Какви ги приказваш, Пит? Какво става тук? Да сме оставили „Дийп Фадъм“ настрана! — развика се той през потръпващи устни. — Да не си полудял?

Пит се усмихна обезоръжаващо.

— Това е последното отчаяно хвърляне на зара, Дръмър. Вие се провалихте, провалихте се напълно. Може би за света на морските спасителни операции да сте божи дар, но като спасителен екип вие се оказахте група аматьори. А и лош късмет утежни грешките ви и сега сте седнали да хленчите, че всичко е загубено. Да, но не всичко е загубено, господа. Ще променим правилата на играта и ще извадим „Дийп Фадъм“ на повърхността преди крайния срок от шест часа, който, ако ми е верен часовникът, вече стана пет часа и четирийсет и три минути.

Джордино се обърна към Пит.

— Наистина ли смяташ, че може да стане?

— Да, наистина смятам, че може да стане.

Строителните инженери и морските изследователи се бяха скупчили на малки групи и си разменяха шепнешком мнения, докато възбудено местеха наляво-надясно плъзгачите на сметачните си линийки. От време на време някой спираше да изчислява и отиваше при компютрите, за да провери данните в разпечатките. Адмирал Сандекър, който току-що бе пристигнал от „Бомбърджър“, седеше зад едно бюро с чаша кафе в ръка и клатеше глава.

— Това никога няма да бъде вписано в ръководствата по спасителните операции — измърмори той. — Да се отдели заседнал на дъното разбит кораб с експлозиви! Божичко, пълно безумие!

— Имаме ли друг избор? — попита Пит. — Ако изтръгнем „Титаник“ от калта, „Дийп Фадъм“ ще бъде повлечена нагоре заедно с него.

— Цялото това хрумване е лудост — смотолеви Гън. — Сътресението само ще разшири пропукания шев на корпуса на подводницата и ще причини мигновена имплозия.

— Може и да причини, може и да не причини — отвърна Пит. — Но дори и да се случи подобно нещо, тогава ще е по-добре Мъркър, Киъл и Чавез да умрат мигновено от удара на вълната, отколкото да бъдат подложени на продължителното мъчение от бавно задушаване.

— А какво ще стане с „Титаник“? — упорстваше Гън. — Ще взривим всичко, свързано с дълбоководния пейзаж, над което работихме месеци наред.

— Приеми това като пресметнат риск — каза Пит. — Конструкцията на „Титаник“ е с по-голяма здравина от повечето кораби, които са на вода днес. Неговите греди, трегери, преградни стени и палуби са непокътнати като в нощта, когато е потънал. Старчето може да поеме всичко, на което го подложим. Нека сме наясно по този въпрос.

— Искрено ли вярваш, че ще има резултат? — попита Сандекър.

— Искрено.

— Бих могъл да ти заповядам да не го правиш. Добре знаеш.

— Да, знам — отвърна Пит. — Разчитам на вас да ме държите в играта до последния рунд.

Сандекър потърка очи, после бавно заклати глава, сякаш да избистри съзнанието си и накрая рече:

— Добре, Дърк, твоя работа.

Пит кимна и се отдалечи.

Оставаха точно пет часа и десет минути.

На дълбочина четири хиляди метра тримата мъже в „Дийп Фадъм“, премръзнали и самотни в едно далечно, сурово обкръжение, наблюдаваха как водата пълзи сантиметър по сантиметър нагоре по стените на кабината, докато накрая заля главната електрическа верига, причини късо съединение и потопи вътрешността на кабината в мрак. После те започнаха да чувстват не на шега щипенето на водата с температура един градус, която обгърна краката им. Мъжете потръпваха при мъчителната мисъл за неизбежната смърт, но въпреки това поддържаха искрицата надежда за оцеляване.