Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Пит я пое и се удиви на здравото ръкостискане.

— За мен наистина е чест, капитане. Много съм чел за вашето героично спасение от „Титаник“.

— Пълни глупости — измърмори той. — И през двете световни войни бях торпилиран и носен по течението, а всеки ме пита само за нощта, прекарана на „Титаник“. — Старецът посочи един стол. — Не стойте там като голобрад младеж пред първото си пътуване по море. Сядайте, сядайте.

Пит откликна на поканата му.

— Разкажете ми сега за парахода. Как изглежда след всичките тези години? Когато служех на него, бях много млад, но все още помня всяка негова палуба.

Пит бръкна в горния джоб на сакото си и подаде на Бигалоу плик със снимки.

— Може би от тях ще добиете представа за сегашното му състояние. Правени са преди няколко седмици от една от нашите подводници.

Капитан Бигалоу си сложи очила за четене и започна да разглежда снимките. Корабният часовник до леглото му отмери няколко минути, в които старият мореплавател потъна в сломени за друго време. Накрая вдигна замислен поглед.

— Той беше единствен по рода си, единствен. Знам го от опит. Плавал съм с всички други: „Олимпик“… „Аквитания“… „Куин Мери“. Разбира се, те бяха изпипани и модерни за тяхното време, но не можеха да се мерят със старанието и майсторската изработка, залегнали в обзавеждането на „Титаник“ — разкошната ламперия и чудесните му кабини. Ех, той все още притежава силна магия, все още.

— С годините обаянието му расте — съгласи се Пит.

— Ето тук, тук — посочи точното място на една от снимките Бигалоу, — на покрива на офицерските помещения до отдушника на бакборда. Там стоях, когато той потъна под краката ми и аз бях изхвърлен във водата. — Дългите десетилетия като че ли се стопиха от лицето му. — О, колко студено беше морето нея нощ. Четири градуса под нулата.

През следващите десет минути той разказа за плуването си в ледените води; как като по чудо напипал въже, което го отвело към една преобърната спасителна лодка; за огромната тълпа от хора, борещи се за живота си; за сърцераздирателните викове, които пронизвали нощния въздух и бавно заглъхвали; за дългите часове, които прекарал вкопчен в кила на лодката и свит на кълбо от студ, заедно с още трийсет души, за вълнението, когато лайнерът на Кюнард „Карпатия“ се появил на хоризонта и ги спасил. Накрая старият човек въздъхна и погледна Пит над очилата си.

— Отегчавам ли ви, господин Пит?

— Ни най-малко — отвърна Пит. — Като слушам човек, който лично е преживял нещо, сякаш и аз самият го преживявам.

— Тогава ще ви разкажа друга история, та да видим какво ще кажете — продължи Бигалоу. — Досега с никого не съм споделял за последните си мигове, преди да потъне параходът. Дума не съм изрекъл при нито едно от разпитванията ми за потъването му както от страна на Сената на Съединените щати, така и от Британския дисциплинарен съд. Зъб не съм обелил и пред вестникарите или пред писателите, които вечно търсят някоя трагедия за книгите си. Вие, господине, сте първият и ще бъдете последният, който ще чуе историята от моите уста.

Три часа по-късно Пит седеше отново във влака на път за Ексетър, без да изпитва нито умора, нито изтощение. Чувстваше се особено възбуден. Сега „Титаник“, заедно със странната загадка, заключена в търбуха на товарен трюм №1, палуба Ж, му махаше по-явно от всякога. Саутби ли? — запита се Пит. Как ли ще се впише Саутби в цялата картина? Защото може би за петнайсети път той погледна към пакета, който капитан Бигалоу му беше дал. И никак не съжаляваше за пътуването си до Тийнмут.

Доктор Райън Прескот, директор на Ураганния център на НЮМА в Тампа, Флорида, имаше твърдото намерение да се прибере поне веднъж навреме и да прекара една спокойна вечер със съпругата си в игра на крибидж. Но в дванайсет без десет преди полунощ той все още беше на бюрото си и с уморен поглед се взираше в сателитните снимки, пръснати пред него.

— Тъкмо когато си мислим, че сме научили всичко, каквото трябва да знаем за бурите — каза той раздразнен, — току изскочи някоя от незнайно къде и счупва калъпа.

— Ураган насред май месец — обади се асистентката му между прозевки. — Съвсем подходящ за книгата на рекордите.

— Но как така? Сезонът на ураганите обикновено трае от юли до септември. Коя е причината този да се материализира два месеца по-рано?

— Нищо не разбирам — отвърна жената. — Накъде, смяташ, че се е насочил нашият парий?