Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Този „отколешен английски моряк“ се оказа единственият член на екипажа на „Титаник“, който не е погребан.

— Ами операцията по изваждането на „Титаник“? — продължи да упорства Пит. — Компютрите сочат, че някъде до седемдесет и два часа корпусът му ще се отдели от дъното.

— Спокойно, Дърк. До утре вечер ти отново ще си стъпил на палубата на „Каприкорн“. Има достатъчно време до главното събитие. Междувременно Руди Гън може да се справи с всеки проблем, който възникне в твое отсъствие.

— Не ми предлагате голям избор — призна с жест на поражение Пит.

Сандекър се усмихна доброжелателно.

— Знам какво си мислиш… че си крайно необходим там. Е, имам добри вести за теб. В операцията участва най-добрият спасителен екипаж в света. Уверен съм, че те ще успеят да се справят без теб през следващите трийсет и шест часа.

Пит се усмихна, но лицето му не се развесели.

— Кога трябва да тръгна?

— В хангара на НЮМА в Дълес чака реактивен самолет „Лиър“. Той ще те закара до Ексетър. Оттам можеш да вземеш влак за Тийнмут.

— И къде да ви докладвам после, тук, във Вашингтон ли?

— Не, можеш да ми докладваш направо на борда на „Каприкорн“.

— На „Каприкорн“ ли? — погледна го изненадан Пит.

— Разбира се. Да не би да очакваш, че докато ти си отпочиваш сред английската природа, аз ще пропусна да видя прераждането на „Титаник“, в случай че той реши да се появи на повърхността преди определеното по графика време?

Този път Сандекър се усмихна сатанински. Позволи си го, защото само по този начин можеше да се въздържи да не прихне при вида на обидата и унинието, изписани по лицето на Пит.

Таксито, което Пит взе от гарата, пое по тесен път покрай речното устие към малко селце с изглед към морето. Той плати на шофьора, мина през порта, покрита с увивно растение и закрачи по пътека, оградена с розови храсти. На почукването му вратата отвори девойка с поглъщащи виолетови очи, грижливо сресана рижа коса и мек глас, в който се долавяше шотландски акцент.

— Добро утро, господине.

— Добро утро — отвърна той с леко кимване. — Казвам се Дърк Пит и…

— О, да. В телеграмата от адмирал Сандекър пише, че пристигате. Моля, заповядайте. Старши капитанът ви очаква.

Девойката беше облечена с прилежно изгладена бяла блуза, зелена вълнена жилетка и подходяща пола. Той я последва във всекидневната на селската къща. Стаята беше уютна и приятна, в камината гореше буен огън и ако Пит не знаеше, че собственикът е бивш мореплавател, пак нямаше да му е трудно да се досети. Модели на кораби изпълваха всички възможни рафтове, а четирите стени бяха обрамчени с поставени в рамки гравюри на ветроходни плавателни съдове. Пред прозореца бе поставен голям месингов телескоп, насочен към Ламанша, а щурвалът в единия ъгъл на стаята, чието дърво блестеше от лъскането му в продължение на часове, стоеше изправен така, сякаш чакаше някой отдавна забравен кормчия да го завърти макар и за миг.

— Както виждам, май че сте прекарали неприятна нощ — каза момичето. — Искате ли да закусите?

— Учтивостта ме кара да отклоня поканата, ала стомахът ми се бунтува да я приема.

— Американците са известни с големия си апетит. Щяхте да ме разочаровате, ако бяхте разрушили този мит.

— Тогава ще направя всичко възможно, за да поддържам традицията на янките, госпожице…

— Моля да ме извините. Казвам се Сандра Рос, правнучка на старши капитана.

— Изглежда, вие се грижите за него.

— Когато мога. Работя като стюардеса в Бристолската авиокомпания. Една жена от селото го наглежда, когато имам полет. — Тя му направи знак да я последва по коридора. — Докато чакате да хапнете нещо, можете да си поговорите с дядо. Той е много, много стар, но примира да чуе… направо изгаря от нетърпение да чуе всичко за опитите ви да извадите „Титаник“.

Момичето почука тихо на една врата и я открехна.

— Капитане, господин Пит е дошъл да те види.

— Ами покани го да влезе — отвърна сипкав глас, — преди да съм попаднал на подводна скала.

Тя се отдръпна встрани и Пит влезе в стаята. Капитан 1 ранг, сър Джон Л. Бигалоу, кавалер на ордена на Британската империя II степен, RD, офицер от военноморските войски (в запас), седеше подпрян в легло, наподобяващо легло в каюта, и оглеждаше Пит с дълбоки сини очи, очи, в които се долавяше отсенка на мечтателност към друга епоха. Няколкото кичура коса, както и брадата му, бяха чисто бели, а червендалестото му, загрубяло лице издаваше мореплавателя в него. Беше облечен с овехтял пуловер с висока яка под нощна риза, доста напомняща времето на Дикенс. Той протегна жилестата си ръка, непоклатима като скала.