Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Чуй сега дали добре съм те разбрал — каза Сандекър, поглеждайки кръвнишки от бюрото си. — Значи един от членовете на спасителния ми екипаж е бил жестоко убит, а ти искаш да стоя със скръстени ръце и да не предприемам нищо, докато в това време убиецът се шляе на свобода.

Уорън Никълсън се размърда притеснен на стола си, като избягваше да срещне святкащите очи на Сандекър.

— Съзнавам, че е трудно да го приемете.

— Това е меко казано — изръмжа Сандекър. — Я си представи, че онзи си е наумил ново убийство?

— Това е вероятен риск, който сме предвидили.

— „Който сме предвидили“ — повтори като ехо Сандекър. — Много ти е лесно на теб да си седиш в щаба на ЦРУ и да говориш така, Никълсън. Ама не ти си там долу, затворен в подводница на хиляди метри под водата, и да се питаш дали мъжът до теб няма да ти пръсне мозъка.

— Сигурен съм, че това няма да се повтори — равнодушно каза Никълсън.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото професионалните руски агенти не извършват убийство, освен ако не е абсолютно наложително.

— Руски агенти…? — Сандекър загледа втрещен и с пълно недоверие Никълсън. — Какви, за бога, ги приказваш?

— Така е. Хенри Мънк е бил убит от таен агент, който работи за Съветското военноморско разузнавателно управление.

— Не можеш да си толкова категоричен. Няма доказателства…

— Да, стопроцентово няма. Може да е бил някой друг, който да е имал зъб на Мънк. Фактите обаче навеждат към платен от руснаците таен агент.

— Но защо точно Мънк? — недоумяваше Сандекър. — Той беше специалист по уредите. Каква заплаха е могъл да представлява за един шпионин?

— Подозирам, че Мънк е видял нещо, което не е трябвало да види и затова са му запушили устата — отвърна Никълсън. — Но това е само половината от нещата, тъй да се каже. Видите ли, адмирале, оказа се, че не един, а двама руски агенти са внедрени във вашата операция по изваждането на парахода.

— Не го вярвам.

— Ние сме в шпионската дейност, адмирале. И разкриваме точно такива неща.

— Кои са те? — поиска да узнае Сандекър.

Никълсън сви безпомощно рамене.

— Съжалявам, но това е всичко, което знам. Нашите източници откриха, че те действат под кодовите имена Сребро и Злато. Но за истинската им самоличност нямаме никаква представа.

Погледът на Сандекър стана суров.

— Ами ако моите хора ги разкрият?

— Надявам се, че ще ни съдействате, поне засега, и ще им наредите да си мълчат и да не предприемат никакви действия.

— Тия двамата могат да саботират цялата операция.

— Ние изключително много се осланяме на предположението, че заповедите им не включват разрушителни акции.

— Това е лудост, чиста лудост — възнегодува Сандекър. — Проумяваш ли какво искаш от мен?

— Преди няколко месеца президентът ми зададе същия въпрос и отговорът ми продължава да е същият: не, не проумявам. Ясно ми е, че намеренията ви не се свеждат единствено до изваждането на парахода, но президентът не счете за редно да ме посвети в действителната причина, която стои зад вашето зрелище.

Сандекър стисна зъби.

— Да речем, че се съглася с теб. Тогава какво?

— Ще ви държа в течение за всяко ново разкритие. И когато му дойде времето, ще ви дам зелена светлина, за да арестувате съветските агенти.

Адмиралът помълча известно време, а когато заговори, Никълсън долови страховита сериозност в гласа му.

— Добре, Никълсън, ще ти се доверя. Но бог да ти е на помощ, ако там долу стане някакъв нещастен случай или ново убийство. Последствията ще бъдат много по-ужасни, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Мел Донър прекрачи прага на входната врата на Мари Шелдън; целият му костюм беше в пръски пролетен дъжд.

— Надявам се, това да ми е за урок, та друг път да си държа чадър в колата — каза той, докато изваждаше носната си кърпа, за да изтръска с нея капките.

Мари затвори вратата и го погледна с любопитство.

— Някакво пристанище по време на буря, така ли, хубавецо?

— Моля?

— Както ви гледам — с тих и неясен глас продължи Мари, — изпитали сте нужда от покрив, докато спре дъжда, и съдбата благосклонно ви е посочила моя.

За миг Донър присви очи, но само за миг, после се засмя.

— Извинете, казвам се Мел Донър. Приятел съм на Дана. Тя вкъщи ли си е?

— Знаех си, че непознат мъж да моли на вратата ми е нещо прекалено хубаво, за да е истина. — Жената се усмихна. — Аз съм Мари Шелдън. Седнете и се разположете удобно. Отивам да повикам Дана и да ви направя кафе.