Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Тя се обърна и остави Донър смаян и притеснен на мястото му. Качи се по стълбите в стаята си и се хвърли на леглото. Всичко, което изрече, бяха само думи. Никога нямаше да има друг мъж в живота й, освен Джийн Сийграм. Беше сигурна, че един ден, много скоро, ще се върне при него. Сега обаче сълзите й продължиха да се леят, докато не остана капка.

Вграденият в една от облицованите с огледала стени грамофон, с който боравеше една дисководеща, гърмеше през четири огромни тонколони. Наподобяващият пощенска марка дансинг беше претъпкан; гъста мъгла от цигарен дим се процеждаше през яркоцветните светлини, които изригваха към тавана на дискотеката. Донър седеше сам на масата и наблюдаваше как двойките се въртят в ритъма на оглушителната музика.

Дребна русокоса жена вървеше към масата му и изведнъж се спря.

— О, дъждоносникът?

Донър вдигна поглед, засмя се и се изправи на крака.

— Госпожице Шелдън.

— Мари — каза тя любезно.

— Сама ли сте?

— Не, явявам се като трето колело на съпружеска двойка.

Донър проследи с поглед жеста на ръката й, но му беше невъзможно да види двойката, която тя му посочи, сред блъсканицата от тела на дансинга. Той издърпа стол и я покани да седне.

— Считайте, че сте с кавалер.

Сервитьорката с коктейлите тъкмо минаваше наблизо и Донър се провикна в шумотевицата, за да направи поръчката си. Когато се обърна към Мари Шелдън, забеляза, че тя го оглежда с одобрителен поглед.

— Знаете ли, господин Донър, за физик вие съвсем не сте грозен.

— По дяволите! Надявах се, тази вечер да мина за агент на ЦРУ.

Тя се усмихна.

— Дана ми разказа за някои ваши лудории. Бива ли да мамите така невинните момичета. Срамота!

— Не вярвайте на всичко, което чувате. В действителност съм плах и затворен човек, когато въпросът опре до жени.

— О, така ли?

— Честна скаутска! — Той си запали цигара. — Къде е Дана?

— Това, разбира се, изобщо не е ваша работа, но въпреки това ще ви кажа, че в този момент Дана пътува с кораб някъде по Северноатлантическия океан.

— Малко почивка ще й се отрази добре.

— Умеете да използвате една нещастна жена, за да изтръгнете информация — отбеляза Мари. — Официалното съобщение, което можете да предадете на вашия приятел Джийн Сийграм, е, че тя не е на почивка, а е поела ролята на умиротворителка на цяла армия новинари, които са настояли да бъдат на мястото на събитието, когато идната седмица „Титаник“ бъде изваден.

— Май че аз я помолих за това.

— Браво! Винаги съм се възхищавала на мъж, който си признава безразсъдните постъпки. — Тя извъртя очи към него, изпълнени с весела насмешка. — Е, сега, след като уточнихме това, защо не ми направите предложение?

Донър сви вежди.

— Не се ли очаква от свенливата девица да каже: „Но, господине, та аз почти не ви познавам?“.

Мари го хвана за ръка и се изправи.

— В такъв случай да вървим.

— Може ли да попитам къде?

— У вас — отвърна тя със закачлива усмивка.

— У нас ли! — Очевидно събитията се развиваха прекалено бързо за Донър.

— Естествено. Трябва да се любим, нали? Как иначе ще се опознаят двама души, които са се сгодили и ще се женят?

Пит седеше отпуснат на мястото си във влака и наблюдаваше безцелно как се изнизват околностите на Девъншир покрай прозореца на купето. Пътят се виеше успоредно на крайбрежието на Долиш. Малка флотилия от риболовни кораби бе потеглила по водите на Ламанша към сутрешния си улов. След малко заръмя и след като стичащите се по прозореца струйки замъглиха гледката, Пит отново извърна глава към списанието в скута си и запрелиства страниците, без всъщност да вниква в съдържанието им.

Ако преди два дни някой му беше казал, че временно ще се оттегли от спасителната операция, той щеше да го помисли за кръгъл глупак. Ако пък и бе му намекнал, че ще замине за Тийнмут, графство Девъншир, малко живописно градче на югоизточния бряг на Англия, с население от 12 260 души, за да вземе интервю от умиращ старец, той направо щеше да го помисли за луд.

Пит трябваше да благодари за това поклонение на адмирал Сандекър, който го нарече точно поклонение, когато го извика в щаба на НЮМА във Вашингтон. Поклонение пред последния жив, оцелял член на екипажа на „Титаник“.

— Не е нужно повече да спорим по въпроса — заяви недвусмислено Сандекър. — Заминаваш за Тийнмут.

— В това няма никакъв смисъл. — Пит крачеше нервно в кабинета и опитваше да забрави как месеци наред се бе мъчил да пази равновесие на „Каприкорн“. — Заповядвате ми да сляза на суша в критичен за спасителната операция момент, съобщавате ми за двама руски агенти с неизвестна самоличност, които имат картбланш да се мотат сред нас и да убиват членове на екипажа ми под личната закрила на ЦРУ и едновременно с това спокойно ми нареждате да замина за Англия, за да запиша предсмъртното свидетелство на някакъв си отколешен английски моряк.