Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Твърде рано е да се предвиди със сигурност — каза Прескот. — Зараждането му следва обичайните характеристики, две мнения няма: обширно пространство с ниско налягане, наситено с влажен въздух, който се вие обратно на часовниковата стрелка поради въртенето на земята. Но приликите свършват дотук. За да се развие буря с обхват шестстотин и четирийсет километра, обикновено са нужни дни, а понякога и седмици. А този бебешок му намери цаката за по-малко от осемнайсет часа.

Прескот въздъхна, стана от бюрото и отиде до голямата морска карта на стената. Погледна в един лист, изпълнен с набързо записани данни за известното местоположение, атмосферните условия и скоростта, после започна да чертае предполагаемото направление на запад от една точка на двеста и четирийсет километра североизточно от Бермуда, направление, което постепенно завиваше на север към Нюфаундленд.

— Докато не ни подскаже поне малко за бъдещата си посока, това е най-многото, което мога да направя. — Прескот млъкна, сякаш изчака да чуе потвърждение. Но не последва такова и той попита: — И ти ли го виждаш така?

След като и този път не получи отговор, Прескот се обърна, за да повтори въпроса си, но не отрони и дума. Асистентката му беше заспала, положила глава върху сгънатите си върху бюрото лакти. Той леко я разтърси за рамото, докато зелените й очи трепнаха и се отвориха.

— Нищо повече не можем да направим тук — каза тихо Прескот. — Хайде да се прибираме да поспим малко. — Погледът му колебливо се отмести обратно към картата. — Можем да разчитаме на щастлива случайност хиляда на едно той до сутринта да се разнесе и да стихне до локализирана буря. — Прескот говореше с известна тежест, но гласът му не звучеше убедително.

Той не бе забелязал едно — че линията върху морската карта, представляваща предвидената от него посока на урагана, минаваше точно по 41°46’Север на 50°14’Запад.

Командир Руди Гън стоеше на мостика на „Каприкорн“ и наблюдаваше една малка синя точка, която се бе появила на брилянтно чистото небе в далечината на запад. Тя като че ли остана да виси там няколко минути, без да променя формата си, нито да се уголемява — тъмносиня точица, увиснала над хоризонта. После, почти изведнъж, тя се уголеми и придоби формата на вертолет.

Гън се упъти към кърмовата площадка за кацане на надстройката и застана да чака летателния апарат, който се приближи и закръжи над кораба. Трийсет секунди по-късно шейните на вертолета докоснаха площадката, воят на турбините заглъхна, а перките забавиха ход и спряха да се въртят.

Гън се приближи, когато дясната врата се отвори и оттам скочи Пит.

— Добре ли мина пътуването? — попита го Гън.

— Интересно — отвърна Пит.

Пит долови напрежението, изписано по лицето на Гън. Бръчките около очите на дребния човек се бяха врязали дълбоко, изразът му бе мрачен.

— Приличаш на хлапе, на което току-що са му откраднали коледните подаръци. Какво има, Руди?

— Подводницата на петролната „Уран“ „Дийп Фадъм“ се заклещи в потъналия кораб.

Пит помълча за миг, после попита само:

— А адмирал Сандекър?

— Той установи щаба си на борда на „Бомбърджър“. Тъй като корабът беше плаващата база на „Дийп Фадъм“, адмиралът реши, че ще е по-добре да ръководи спасителната мисия оттам до твоето завръщане.

— Казваш „беше“, като че ли подводницата е пропаднала.

— Не е в добро състояние. Да идем в надводната част и ще ти изложа подробностите.

В оперативното помещение на „Каприкорн“ се долавяше напрежение и отчаяние. Обикновено общителният Джордино сега само кимна при появата на Пит, без да отрони нито дума за поздрав. На микрофона беше Бен Дръмър и разговаряше с екипажа на „Дийп Фадъм“, като ги окуражаваше с израз на насилена веселост и оптимизъм, които обаче не можеха да прикрият ужаса в очите му. Рик Спенсър, инженерът по оборудването на спасителната операция, бе дълбоко съсредоточен в телевизионните монитори. Останалите мъже в помещението си вършеха безмълвно работата със замислени лица.

Гън започна да обяснява положението.

— Два часа преди да почне да се издига, за да смени екипажа, „Дийп Фадъм“, управлявана от инженерите Джо Киъл, Том Чавез и Сам Мъркър…

— Мъркър, дето беше с вас на експедицията „По течението Лорелай“ — прекъсна го Пит.

— Да, както и Мънк — унило кимна Гън. — Изглежда сме прокълнат екипаж.

— Давай нататък.

— Те бяха в разгара на монтирането на предпазния вентил от дясната страна на преградите в носовата част на „Титаник“, когато кърмата им блъсна един подемен кран. Ръждясалите възли се пропукаха и секцията на дерика се стовари върху поплавъците и ги проби. През дупките нахлу вода повече от два тона, от което корпусът на подводницата се заби в корабокруширалия лайнер.