Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Когато Дърк Пит откри „Титаник“ на страниците на пишещата машина, разположена във влажен ъгъл на един недоизмазан сутерен, десет години деляха легендарния океански лайнер от действителното му откриване. Годината беше 1975 и „Да извадим Титаник“ стана четвъртата книга за подводните приключения на Пит. По онова време никой не бе въодушевен да си направи огромния труд да отдели време и средства за проучвателна операция. Но след издаването на книгата и излизането на филма, нов прилив на интерес заля Америка и Европа. Най-малко пет експедиции бяха пратени да търсят потъналия кораб.

Първоначалното ми въодушевление се уповаваше на фантазия и на желанието да видя как изваденият от морското дъно и изтеглен до пристанището на Ню Йорк най-известен кораб в света завършва първото си пътуване, започнало преди три четвърти век. За щастие моята фантазия се споделяше и от милиони негови предани почитатели.

Днес, седемдесет и три години откакто корабът бе погълнат от тишината на черната бездна, снимачните камери откриха най-сетне отворения му гроб.

Илюзията бе станала факт.

Описанието на кораба в разказа на Пит до голяма степен съвпада с онова, което снимачните камери роботи бяха запечатали малко след откриването му посредством чудото на хидролокатора със странично сканиране. Като се изключат щетите по корпуса, докато е потъвал на повече от 4 000 метра до дъното, корабът бе слабо засегнат от морската растителност и корозия. Дори бутилките с вино и сребърните прибори, разпилени в тинята, изглеждаха недокоснати.

Ще бъде ли изваден някога „Титаник“?

Малко е вероятно. Цялостната спасителна операция бе струвала почти толкова, колкото и проекта за изпращането на човек на луната с „Аполо“. Не е изключено обаче скоро да видим как екипажи в подводници обикалят негодния кораб в търсене на ценни артефакти, а групи американски и английски адвокати запретват ръкави за дълги съдебни битки в оспорване на владението му.

Пит винаги е гледал в бъдещето и го е виждал изпълнено с вълнуващи събития и приключения. През 1970-те години той живееше вече в осемдесетте. Днес той е прекрачил прага на деветдесетте. Също като скаут, готов да се метне на влака. Пит гледа към следващия хълм и ни казва какво има там. Той вижда онова, което всички ние искаме да видим във въображението си.

Затова нямаше друг по-радостен от мен, когато бе съобщено, че „Титаник“ е открит.

Бях сигурен, че Пит пръв го е видял.

Април 1912

Мъжът от самостоятелната кабина 33, палуба А, се мяташе и въртеше в тясното легло, лицето му плуваше в пот, а съзнанието му се губеше в дълбините на кошмарен сън. Той беше дребен на ръст — малко над метър и петдесет, с оредяваща бяла коса и безизразно лице, от чиито черти изпъкваха единствено двете тъмни, рунтави вежди. Ръцете му лежаха върху гърдите с преплетени пръсти, които потрепваха в неспокоен ритъм. На вид той изглеждаше петдесетгодишен. Кожата му имаше цвета и структурата на бетонна настилка, с дълбоки бръчки около очите. В действителност само десет дни го деляха от трийсет и четвъртия му рожден ден.

Физическото натоварване и душевната мъка през последните пет месеца го бяха изтощили до ръба на лудостта. Докато бодърстваше, съзнанието му, изгубило всякаква представа за време и действителност, блуждаеше из празни канали. Трябваше постоянно да си напомня къде се намира и кой ден е. Той полудяваше, полудяваше бавно и безвъзвратно и най-лошото беше, че го съзнаваше.

Мъжът отвори очи и заби поглед в смълчания вентилатор, който висеше от тавана на каютата. Плъзна ръце по лицето си и усети наболата от две седмици брада. Не беше нужно да поглежда дрехите си — знаеше, че са мръсни, измачкани и пропити с нервна пот. Можеше да се изкъпе и преоблече още щом се качи на кораба, но вместо това се хвърли право в леглото и почти три дни спа непробудно, преследван от ужасяващ и натраплив сън.

Беше късна неделна вечер и корабът нямаше да акостира в нюйоркското пристанище преди сряда сутринта — малко повече от петдесет часа път дотогава.

Той опитваше да си втълпи, че е вече в безопасност, но съзнанието му отказваше да възприеме този факт, въпреки че плячката, коствала живота на толкова много хора, беше на сигурно място. За стотен път опипа издутия джоб на жилетката си. Успокоен, че ключът е там, той избърса с ръка лъсналото си от пот чело и отново затвори очи.