Клайв Къслър: Да извадим „Титаник“

Към мъжа се приближи един от младшите офицери. Беше млад — малко над двайсет години; лицето му имаше характерната за британците млечнобяла кожа и характерния за британците израз на досада от всичко. Той застана до хванатия за парапета пътник и го потупа по рамото.

— Извинете, господине. Трябва да си сложите спасителната жилетка.

Мъжът бавно се обърна и втренчи поглед в него.

— Ще потънем, нали? — попита той с хриплив глас.

Офицерът се поколеба за миг, после кимна.

— Корабът се пълни с вода по-бързо, отколкото могат да смогнат помпите.

— С колко време разполагаме?

— Трудно е да се каже. Може би с час, ако дотогава водата не залее котлите.

— Какво стана? Наблизо нямаше никакъв кораб. В какво се блъснахме?

— В айсберг. Разцепи корпуса. Такъв лош късмет!

Пътникът тъй силно сграбчи ръката на офицера, че младежът изтръпна от болка.

— Трябва да сляза в товарния трюм.

— Едва ли ще е възможно, господине. Пощенското отделение на палуба Е е наводнено и багажът в трюма вече плува.

— Трябва да ме заведете дотам.

Офицерът опита да освободи ръката си, но пръстите на мъжа я стискаха като в менгеме.

— Невъзможно е! Имам нареждане да се погрижа за спасителните лодки на десния борд.

— Това може да стори и някой друг офицер — отвърна глухо пътникът. — А вие ще ми покажете пътя до товарния трюм.

Едва тогава офицерът забеляза две обезпокоителни неща. Първо, изкривения, налудничав израз, изписан по лицето на пътника, после — дулото на пистолет, който се притисна в слабините му.

— Правете каквото ви казвам — озъби се мъжът, — ако искате да дочакате внуци.

Офицерът се бе вторачил като онемял в оръжието и най-накрая вдигна поглед. Изведнъж почувства, че му прилошава. Нямаше място за спор или съпротива. Зачервените очи, които бълваха огън в неговите, бълваха огън от дълбините на безумието.

— Мога само да опитам.

— Тогава опитайте! — процеди през зъби пътникът. — И без хитрувания. През целия път ще вървя след вас. Една неразумна стъпка, и ще разполовя гръбнака ви.

Мъжът незабележимо пъхна пистолета в джоба на сакото си и през него заби цевта в гърба на офицера. Двамата минаха безпрепятствено през тълпите от хора, които започнаха да се струпват на лодъчната палуба. Това вече не беше същият кораб. Нямаше ги смехът и веселието, нямаше го класовото разделение; всеобхватният плен на страха бе съюзил и бедни, и богати. Единствено стюардите се усмихваха и казваха по някоя дума, докато раздаваха призрачнобелите животозащитни облекла.

Във въздуха се извисиха сигнални ракети за помощ, но те изглеждаха тъй малки и безполезни под потискащата тъма; никой, освен пътниците на борда на обречения кораб не можеше да види техния взрив от бели искри. Това беше някакъв свръхестествен фон на сърцераздирателните сбогувания, на насиления израз на надежда в очите на мъжете, които нежно повдигаха съпругите и децата си, за да ги настанят в спасителните лодки. Зловещата нереалност на гледката се подсили още повече, когато на палубата се събра и осемчленният оркестър на кораба, чиито инструменти бяха в пълно несъответствие с белезникавите спасителни жилетки. Музикантите засвириха рагтайм от Ървинг Бърлин.

Смушкан от пистолета, младият офицер заслиза по централното стълбище, проправяйки път сред потока от хора, устремени нагоре към спасителните лодки. Наклонът към носа на кораба ставаше все по-стръмен. Двамата мъже едва запазваха равновесие по стъпалата. На палуба Б те се качиха в асансьора и натиснаха бутона за долната палуба Г.

Младият офицер се обърна и огледа лицето на пътника, чието странно хрумване го държеше още по-здраво в прегръдката на сигурната смърт. Видя плътно стиснати устни и очи, застинали в блуждаещ израз. За известно време двамата впиха погледи един в друг.

— Не се безпокойте…

— Бигалоу, господине.

— Не се безпокойте, Бигалоу, ще успеете да се върнете горе, преди корабът да е потънал.

— Кое отделение на товарния трюм ви интересува?

— Трезорът в товарен трюм номер едно, палуба Ж.

— Палуба Ж положително е вече под водата.

— Ще го установим, когато стигнем там, нали?

Вратата на асансьора се отвори и пътникът направи знак с оръжието си в джоба да слизат. Двамата отново си запробиваха път сред тълпата.

Бигалоу свали спасителния си пояс и тичешком заобиколи стълбата, водеща към палуба З. Спря там, погледна надолу и видя как водата неотстъпчиво пъпли нагоре по стълбата. Няколко от лампичките, залети от студената зелена вода, продължаваха да светят с призрачна, размазана светлина.