Клайв Къслър: Да извадим „Титаник“

— Няма никакъв смисъл. Сам можете да се убедите.

— Възможно ли е да минем от другаде?

— Херметическите врати бяха затворени веднага след удара. Освен да опитаме по някоя от аварийните стълби.

— Тогава да вървим.

Обиколният път се спускаше рязко надолу през безкрайни стоманени лабиринти от коридори и тунели със стъпала. Най-сетне Бигалоу спря, повдигна един кръгъл капак на люк и надникна през тесния отвор. За негова голяма изненада водата върху товарната палуба беше дълбока само четири педи.

— Никаква надежда — излъга той. — Цялата палуба е залята.

Пътникът грубо го избута, за да се увери сам.

— За мен е достатъчно суха — бавно рече той, после посочи с пистолета към люка. — Продължаваме.

Мъжете зашляпаха през водата към корабния трезор. Над тях електрическите крушки в трюма още светеха и мъждивите им лъчи проблясваха в никелираните повърхности на застопореното върху пода огромно Рено.

На няколко пъти двамата се препъваха и падаха в ледената вода. Вкочанясали от студ и залитайки като пияни, най-сетне стигнаха до трезора. Помещението представляваше куб с размери два и петдесет на два и петдесет метра, разположен в средата на товарното отделение. Стените му бяха изградени от белфастка стомана, дебела трийсет сантиметра.

Пътникът извади от джоба на жилетката си ключ и го пъхна в ключалката. Бравата беше нова и стегната, но след няколко опита резето шумно щракна. Мъжът бутна тежката врата и влезе в трезора. После се обърна и за първи път се усмихна.

— Благодаря ви за помощта, Бигалоу. Вече може да се качвате горе. Все още имате време.

Бигалоу го погледна с изумление.

— Нима оставате тук?!

— Да, оставам. На съвестта ми лежат убийствата на осмина добри и предани мъже. Не мога да живея с това бреме. — Той говореше безизразно, тонът му беше категоричен. — Свърши се веднъж завинаги. С всичко.

Бигалоу понечи да каже нещо, ала думите заседнаха в гърлото му. Пътникът кимна с разбиране и започна да затваря вратата след себе си.

— Благодаря Богу за Саутби — добави той.

После изчезна, погълнат от черната вътрешност на трезора.

Бигалоу оцеля.

Той спечели битката с покачващата се вода и успя да стигне до лодъчната палуба, за да се хвърли през борда секунди преди корабът да бъде погълнат от водата.

След като корпусът на огромния океански лайнер се изгуби от поглед, червеното флагче с бяла звезда, което дотогава бе висяло отпуснато на върха на високата кърмова мачта в мъртвото спокойствие на нощта, изведнъж се опъна, докосвайки водата, сякаш да изпрати последен поздрав към хиляда и петстотинте мъже, жени и деца, които умираха от студа или се давеха в ледените води над гроба.

Понесено от течението, флагчето се плъзна покрай Бигалоу и младият офицер, подтикнат от сляп инстинкт, се пресегна и го сграбчи. Преди още да събере мислите си, преди да е осъзнал огромната опасност от безразсъдната си постъпка, младежът почувства как водата го тегли надолу. Той обаче упорито стискаше платното и отказваше да разхлаби пръсти. Намираше се почти на шест метра под водната повърхност, когато най-сетне кренгелсите на флагчето се откъснаха от фала и трофеят се озова в ръцете му. Едва тогава младият офицер започна с мъка да се изтласква нагоре през водния мрак. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, той отново подаде глава в нощния въздух и с облекчение установи, че е избегнал очакваните смукателни струи от кораба.

Ледената вода за малко не отне живота му. Ако беше се задържал още десетина минути в сковаващата й прегръдка, просто щеше да стане поредната статистическа бройка на тази неописуема трагедия.

Спаси го едно въже, едно влекателно въже, вързано за преобърната лодка, което бръсна ръката му и той го сграбчи. С последни сили, полуизмръзнал, младият човек успя да се покатери на лодката, където с още трийсет души споделяше вцепеняващата болка от премръзване в продължение на четири часа, преди всички да бъдат спасени от притекъл се на помощ кораб.

Жалните викове на стотиците умиращи щяха да звучат завинаги в съзнанието на онези, които оцеляха. Но докато се държеше здраво върху потъналата наполовина спасителна лодка, мислите на Бигалоу непрекъснато се връщаха към друг спомен — към непознатия мъж, запечатан завинаги в корабния трезор.

Кой беше той?

Кои бяха осмината мъже, убити от него?

Каква беше тайната на трезора?

Тези въпроси щяха да преследват Бигалоу през следващите седемдесет и шест години, до последните часове на живота му.