Клайв Къслър: Да извадим „Титаник“

Президентът потърка брадата си.

— Защо толкова припирате със Сицилианския проект, след като не сте стопроцентово готови?

— Ще рискуваме, сър — рече Донър. — Ще рискуваме и през следващата година и половина или ще произведем бизаний в лабораторни условия, или ще открием някъде залежи, които ще ползваме.

— Дори това да ни отнеме десет години — подкрепи го Сийграм — съоръженията ще са монтирани и ще чакат. Единственото, което ще загубим, е време.

Президентът стана от стола си.

— Господа, съгласен съм с вашия научнофантастичен план, но при едно условие. Разполагате точно с една година, шест месеца и десет дни. От там нататък моето място ще заеме новият президент, който и да е той. Така че ако искате да зарадвате своя покровител, постарайте се дотогава да му представите някакви резултати.

Двамата мъже срещу него се смълчаха.

Най-сетне Сийграм заговори:

— Благодарим ви, господин президенте. По един или друг начин екипът ще ви донесе първичната руда. Можете да разчитате на думата ни.

— Чудесно. А сега ме извинете. Трябва да позирам за снимки в Розовата градина с група дебели бабки, дъщери на Американската революция. — Той протегна ръка. — Успех! И гледайте да не оплескате с нещо тайните си операции. Не ми се ще някоя нова шпионска мисия „Айзенхауер У-2“ да избухне в лицето ми. Ясно?

Преди Сийграм и Донър да успеят да отговорят, президентът се обърна и излезе през страничната врата.

Порталът на Белия дом се отвори, за да пропусне шевролета на Донър. Колата се вля в главния автомобилен поток и навлезе през Потомак във Вирджиния. Донър не смееше да погледне в огледалцето за обратно виждане от страх да не би президентът да е променил решението си и да е пратил някой по дирите им да ги уведоми. Той свали прозореца и пое дълбоко влажния летен въздух.

— Извадихме късмет — обади се Сийграм. — Предполагам, че го осъзнаваш.

— И още как! Ако пък беше разбрал, че сме пратили и човек на руска територия още преди две седмици, съвсем щеше да му настръхне косата.

— То и сега няма да е късно — измърмори под носа си Сийграм, — ако НЮМА не успее да измъкне нашия човек.

Сид Коплин беше сигурен, че умира. Лежеше със затворени очи, а кръвта му се стичаше от хълбока и багреше белия сняг. Докато бавно идваше на себе си, в съзнанието му избухна взрив от светлина, повдигна му се и той неудържимо заповръща. Веднъж ли бе прострелян или два пъти? Не беше сигурен.

Коплин отвори очи, извъртя се и се надигна на ръце и колене. В главата му сякаш биеше пневматичен чук. Притисна ръка в нея и напипа дълбока съсирена рана, която бе сцепила черепа над лявото слепоочие. Но освен главоболие, той не чувстваше никакви други болки; студът ги бе притъпил. Не беше притъпил обаче мъчителното парене в лявата му страна, точно под гръдния кош, където бе заседнал вторият куршум и той усещаше как гъстата като сироп кръв се стича под дрехите му и по бедрата чак до петите.

От планината се разнесе залп от автоматично оръжие. Коплин се огледа наоколо, но не видя нищо друго, освен надигналата се от бушуващия арктически вятър вихрушка от бял сняг. Нов пукот раздра ледения въздух. Според Коплин стрелбата идваше от разстояние на повече от стотина метра. Вероятно съветският патрул стреляше напосоки във фъртуната с тайната надежда да го улучи още веднъж.

Изпари му се всяка мисъл за бягство. Свършено беше. В никакъв случай нямаше да може да се добере до заливчето, където бе завързал едномачтовия си платноход. А и не беше в състояние да управлява малкия, дванайсетметров съд, за да измине петдесетте мили в открито море до мястото на срещата с американския океанографски кораб.

Коплин отново се отпусна в снега. Кървенето бе изцедило и последните му сили. Руснаците не биваше да го открият. Това беше част от уговорката със секцията „Мета“. В случай че умре, трупът му също не трябваше да бъде намерен.

Стискайки зъби от болка, той започна да загребва сняг и да го група върху себе си. След малко щеше да се превърне в малка бяла могила върху пустеещ склон на планината Бедная и щеше да остане заровен завинаги под вечно дебелата ледена покривка.

В един момент той спря и се ослуша. Чуваше единствено собственото си тежко дишане и воя на вятъра. Сложи длани зад уши и още повече напрегна слух. Сред шума от виелицата дочу лай на куче.

— О, боже! — тихо изстена той.

Докато тялото му е топло, чувствителните ноздри на кучето положително щяха да надушат миризмата му. Почувства се напълно сразен. Не му оставаше нищо друго, освен да легне по гръб и да остави животът му бавно да го напусне.