Клайв Къслър: Да извадим „Титаник“

Нямаше представа колко време е бил унесен в дрямка. Нещо го стресна и събуди. Не беше силен шум, нито мощен тласък, а по-скоро като разтрисане на матрака му и странен стържещ звук, идещ отнякъде много долу под каютата му. Той се надигна със затаен дъх до седнало положение и прехвърли крака на пода. Изминаха няколко минути, после настъпи необичаен, глух покой. Тогава обърканото му съзнание схвана причината. Двигателите бяха спрели. Ослуша се, но долови само тихия смях на стюардите в коридора и приглушения говор от съседните кабини.

Побиха го ледени тръпки на безпокойство. Вероятно никой от другите пътници нямаше да обърне внимание на спрелите мотори и щеше да побърза отново да заспи. Той обаче беше на косъм от душевно разстройство и изострените му до краен предел сетива преувеличаваха всяко възприятие. Трите дни, които прекара заключен в кабината си, без да яде и да пие, преживявайки отново и отново ужасите на последните пет месеца, спомогнаха единствено да подклаждат огъня на лудостта в бързо израждащото му се съзнание.

Мъжът отключи вратата и тръгна с неуверена походка по коридора към централното стълбище. От общия салон излизаха пътници, смееха се и бъбреха на път за кабините си. Той погледна бронзовия часовник с барелефи от двете страни, окачен над средната площадка на стълбището. Позлатените стрелки показваха 23:51 часа.

Един стюард, застанал до колона с красива лампа в подножието на стълбището, го изгледа пренебрежително — явно раздразнен, че вижда такъв опърпан пътник да се шляе из първокласните помещения, където другите стъпваха по дебели персийски килими в елегантни вечерни облекла.

— Двигателите… спряха — заговори го пътникът с пресипнал глас.

— Сигурно за някаква дребна проверка, господине — отвърна стюардът. — Нали разбирате, нов кораб, на първото си пътуване… Не е изключено да се яви някой и друг технически дефект, който трябва да се отстрани. Но той не може да потъне.

— Може, ако е направен от стомана. — Пътникът разтърка кървясалите си очи. — Ще ида да погледна.

Стюардът поклати глава.

— Не ви препоръчвам, господине. Навън е страхотен студ.

Пътникът с измачкания костюм сви рамене. Студът не го плашеше. Той се обърна, изкачи едно рамо на стълбището и прекрачи прага на врата, водеща към десния борд на лодъчната палуба. Така изстена, сякаш хиляди иглички го прободоха. След като три дни бе лежал в топлата утроба на кабината си, сега минусовата температура му подейства като шок. Нямаше ни най-малък полъх на вятър — само хапещ, притихнал студ, надвиснал като саван от безоблачното небе.

Мъжът се приближи до парапета, вдигна яката на сакото си и погледна надолу. Виждаше се само черна вода, спокойна като градински басейн. После огледа кораба от носа до кърмата. Лодъчната палуба от издигащия се над пушалнята на първа класа покрив до кормилната рубка пред помещенията на офицерския състав беше напълно безлюдна. Единствено ленивият дим, който изпускаха трите от общо четирите огромни предни комина в жълто и черно, и светещите прозорци на общия салон и чакалнята издаваха човешко присъствие.

Бялата пяна покрай корпуса постепенно изчезна и се превърна в черна вода, след като масивният плавателен съд бавно спря да напредва и се понесе безшумно по течението под безкрайното звездно покривало. От офицерската столова излезе корабният домакин и погледна през борда.

— Защо спряхме?

— Ударихме се в нещо — отвърна домакинът, без да обръща глава.

— Сериозно ли е?

— Не вярвам, господине. Дори и да се е появила някъде пробойна, помпите ще си свършат работата.

Изведнъж от газоотводните тръбопроводи се разнесе оглушителен шум, наподобяващ грохота на сто локомотива, разминаващи се в тунел. Макар да бе притиснал с длани ушите си, пътникът отгатна причината. От дългия си опит с машинарии разбра, че околовръстните клапани бълват излишната пара от празния ход на буталните двигатели. Пронизителното свистене попречи на по-нататъшния му разговор с корабния домакин. Той се обърна и видя, че и други членове на екипажа наизлязоха на лодъчната палуба. Неописуем страх преряза стомаха му, когато ги видя как започват да свалят калъфите на спасителните лодки и да освобождават въжетата за спускането им по лодбалките.

Близо час докато екотът от газоотводните тръбопроводи постепенно замря в нощта, той не помръдна от мястото си. Стиснал здраво парапета, забравил за студа, мъжът почти не обърна внимание на малките групи пътници, които бяха почнали да сноват по палубата в някакъв странен, безмълвен хаос.