Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Успя ли да разбереш нещо?

— Не, господине. Накарах и Кърли да се вслуша, но той твърди, че били пълни безсмислици.

— Твърде вероятно е някакъв предмет на кораба долу да почуква, полюшван от течението.

— А може и да е някой призрак — каза операторът.

— Ти не вярваш в призраци, ама се страхуваш от тях, така ли?

— Хиляда и петстотин човешки души са потънали с „Титаник“ — отвърна мъжът. — Нищо чудно поне една да се е върнала да преследва кораба.

— Единственият дух, който ме интересува — обади се Джордино от масата с морската карта, — е духът от бутилката пред теб…

— Току-що екранът на телевизионната камера в кабината на „Сафо II“ се затъмни. — Гласът беше на мъжа със светла като пясък коса, който следеше телевизионните монитори.

Пит мигом се озова зад гърба му и се вгледа в тъмния монитор.

— От наша страна ли е неизправността?

— Не, господине. Всички вериги тук и на предавателния панел на буя действат. Проблемът трябва да е в „Сафо II“. Изглежда точно така, сякаш някой овеси парче плат върху обектива на камерата.

Пит се извърна с лице към радиста.

— Кърли, свържи се със „Сафо II“ и им кажи да проверят вътрешната си телевизионна камера.

Джордино взе подложка със защипан за нея лист и провери графика на екипажа.

— В тази смяна „Сафо II“ се командва от Омар Удсън.

Кърли натисна бутона за предаване.

— „Сафо II“, здравей, „Сафо II“, тук е „Каприкорн“. Моля, отговори. — След това радистът се наведе напред и притисна по-силно слушалките на ушите си. — Връзката е слаба, господине. Има много смущения. Думите се накъсват. Не мога да ги разбера.

— Включи високоговорителя — нареди му Пит.

В оперативното помещение задърдори глас, приглушен от статична вълна.

— Нещо заглушава предаването — каза Кърли. — Релейното устройство на буя би трябвало да улавя думите ясно и високо.

— Завърти бутона за звука докрай. Може и да хванем някакъв смисъл в отговора на Удсън.

— „Сафо II“, моля да повториш. Не те разбираме. Край.

В мига, в който Кърли включи високоговорителя, гръмна оглушително пукане и всички подскочиха.

— … корн. Ние… ви… ваме… рай.

Пит грабна микрофона.

— Омар, тук е Пит. Вашата вътрешна телевизионна камера е в неизправност. Можете ли да я оправите? Чакаме отговора ви. Край.

Всички погледи в оперативното помещение бяха заковани във високоговорителя, сякаш той беше живо същество. Пет безкрайни минути минаха в очакване на съобщението на Удсън. После отново накъсаният глас на Удсън се разнесе през високоговорителя като удари на чук.

— Хен… Мънк… … каме раз… … ние … на пов…

Джордино изкриви лице озадачен.

— Нещо за Хенри Мънк. Останалото е доста неясно, за да се разбере.

— Отново се показаха на монитора. — Явно, не всички погледи бяха насочени към високоговорителя, младият мъж при мониторите не бе откъсвал очи от екрана на „Сафо II“. — Като че ли целият екипаж се е струпал около някого, който лежи на пода.

Като зрители на тенис мач всички глави се обърнаха едновременно към телевизионния монитор. Пред телевизионната камера се движеха насам-натам фигури, а на заден план се виждаше как трима мъже са се навели над нечие тяло, проснато някак неестествено на тесния под на кабината на подводницата.

— Омар, чуй ме — заговори Пит в микрофона. — Не разбираме съобщенията ти. Вие отново се появихте на телевизионния монитор. Повтарям, вие отново се появихте на телевизионния монитор. Напиши съобщението си и го покажи пред камерата. Край.

Те видяха как една от фигурите се отдели от останалите и се наведе да пише върху една маса, после се приближи до телевизионната камера. Това беше Удсън. Той държеше парче хартия, с набързо изписани думи: „Хенри Мънк мъртъв. Искаме разрешение за издигане на повърхността“.

— Мили боже! — Лицето на Джордино изразяваше пълно изумление. — Хенри Мънк мъртъв? Не може да бъде.

— Омар Удсън не минава за шегаджия — рече навъсен Пит, после започна отново да предава. — Отговорът е отрицателен, Омар. Не може да се издигнете на повърхността. Там вилнее буря с трийсет и пет морски възела. Повтарям, никакво издигане на повърхността.

Удсън кимна, че е разбрал. След това пак започна да пише нещо, като междувременно току поглеждаше крадешком през рамо. Бележката гласеше: „Подозирам, че Мънк е бил убит!“.

Дори лицето на Фаркуър, обикновено непроницаемо, сега пребледня.

— Ще трябва да им разрешите да излязат на повърхността — прошепна той.