Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Мъртво вълнение метър и двайсет, ясно небе, скорост на вятъра от североизток пет възела — отговори Фаркуър, метеорологът. — По-благоприятни условия от тези, здраве му кажи.

Известно време никой не проговори. После Пит се обади.

— Е, господа, часът настъпи. — Гласът му беше равен и спокоен, нито тонът, нито държането му издаваха загриженост. — Хайде, Спенсър, брой в обратен ред.

Спенсър започна да брои с ритмичността на часовник.

— Четиридесет секунди… петнадесет секунди… пет секунди… сигнално излъчване… старт. — После непоколебимо продължи направо към следващия ред на възпламеняване. — Осем секунди… четири секунди… сигнално излъчване… старт.

Всички се струпаха около телевизионните монитори и оператора на хидролокатора — единствената им връзка за момента с морското дъно. Първата експлозия причини само леко потреперване на палубите на „Каприкорн“ и силата на звука достигна до слуха им като далечна гръмотевица. Натрупаното им безпокойство можеше да се разреже с нож. Всеки поглед беше насочен право напред към мониторите, към трепкащите линии, които изкривяваха изображенията, когато зарядите експлодираха. Възбудени, напрегнати, вцепенени, с израз на мъже в очакване, които се боят от най-лошото, но се надяват на най-доброто, те стояха неподвижно, докато Спенсър продължаваше монотонното си обратно броене.

Разтрисането на палубата се почувства по-осезаемо, когато една ударна вълна, последвана от друга, се разби на повърхността на океана. После изведнъж всички монитори започнаха да примигват като калейдоскоп от смесена светлина и накрая потъмняха.

— По дяволите! — смотолеви Сандекър. — Загубихме картината.

— Вероятно сътресенията са разхлабили главния съединител на релето — предположи Гън.

Вниманието им мигом се насочи към екрана на хидролокатора, но малцина можеха да го наблюдават — операторът почти се бе залепил за стъклото и главата му го закриваше. Най-сетне Спенсър се изправи. Пое дълбоко дъх, извади носна кърпа от джоба на панталона и избърса лицето и врата си.

— Това е всичко, което параходът ни писа — съобщи той. — Няма нищо повече.

— Все още не е помръднал — обади се операторът на хидролокатора. — Големият Т още не е помръднал.

— Хайде, миличък! — примоли се Джордино. — Надигни си огромния задник!

— О, боже, мили боже — смотолеви Дръмър. — Всмукателните сили продължават да го задържат на дъното.

— Хайде, да те вземат дяволите — присъедини се Сандекър. — Надигни се… надигни се!

Ако беше по човешките възможности на съзнанието да повели на 46 328-тонна стомана да се освободи от прегръдката на гроба, който е заемала в продължение на седемдесет и шест дълги години, и да се върне отново към светлината на деня, то мъжете, струпани около хидроскопа, положително щяха да го направят. Но него ден нямаше да се яви психокинетичен феномен. „Титаник“ упорито стоеше заклещен на морското дъно.

— Гадна, плесенясала развалина! — обади се Фаркуър.

Дръмър закри лицето си с ръце, обърна се и с неуверена крачка излезе от помещението.

— Удсън от „Сафо II“ иска разрешение да слезе за бегъл поглед — съобщи Кърли.

Пит сви рамене.

— Получава разрешение.

Сандекър бавно и безсилно се отпусна на един стол.

— Колко ли ще струва провалът? — попита той.

Горчивият вкус на безнадеждността, връхлетял от безжалостната вълна на пълното поражение, изпълни помещението.

— И сега какво? — обади се Джордино, загледан с празен поглед в палубата.

— Това, за каквото сме дошли — отвърна уморено Пит. — Продължаваме със спасителната операция. Утре се залавяме отново с…

— Той помръдна!

Никой не реагира веднага.

— Той помръдна — повтори операторът на хидролокатора; гласът му трепереше.

— Сигурен ли си? — прошепна Сандекър.

— Залагам живота си.

Спенсър беше толкова изумен, че не можеше да говори. Само гледаше екрана на хидролокатора с пълно неверие. Накрая устните му се размърдаха.

— Последица от сътресенията! — каза той. — Последицата от сътресенията причини закъсняла реакция.

— Издига се — извика операторът на хидролокатора и удари юмрук в облегалката на стола си. — Тази приказна стара гемия се изтръгна от тинята. Тръгва нагоре.

Отначало всички бяха като онемели и не можеха да помръднат. Мигът, за който се бяха молили, за който се бяха борили в продължение на осем мъчителни месеца, се бе прокраднал зад гърба им и те някак не бяха в състояние да приемат, че действително е настъпил. После наелектризиращата вест започна да достига до съзнанието им и всички се развикаха в един глас като тълпа от космически инженери по време на пускане на ракета.