Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Давай, миличък, давай! — крещеше Сандекър радостен като ученик.

— Размърдай се, мамка ти! — викаше Джордино. — Размърдай се, размърдай се!

— Хайде, тръгвай, огромен, красив, ръждясал, стар плаващ дворец такъв! — мърмореше Спенсър.

Изведнъж Пит се спусна към радиопредавателя и стисна рамото на Кърли като в менгеме.

— Свържи се бързо с Удсън на „Сафо II“. Кажи му, че „Титаник“ е тръгнал нагоре и да се пръждоса от пътя му, преди да е налетял на него.

— Все още държи курс към повърхността — каза операторът на хидролокатора. — Скоростта на издигането се увеличава.

— Още не сме се преборили с бурята — продължи Пит. — Сто и едно неща могат да ни се изпречат на пътя, преди той да се е появил на повърхността. Ако поне…

— Да — прекъсна го Джордино — като например, ако поне мократа стомана издържи на уплътнението си, или ако аварийните клапани устоят на внезапното спадане на водното налягане, или ако корпусът не си науми да се пръсне, пропука или експлодира. Това „ако“ е страхотно важна дума.

— Продължава да се издига, и то бързо — предаде операторът на хидролокатора, загледан в екрана. — Сто осемдесет и два метра за последната минута.

Пит се обърна към Джордино.

— Ал, намери доктор Бейли и пилота на вертолета и се озови във въздуха с бързина, сякаш полудял бик те ръга в задника. После, веднага щом „Титаник“ се стабилизира, спусни се върху бака му. Все ми е едно как ще го сториш — с въжена стълба ли, с лебедка ли, или с единична самолетна седалка — ако трябва кацни принудително с вертолета, но ти и добрият доктор се спуснете час по-скоро и разбийте капака на люка на „Дийп Фадъм“, за да извадите онези мъже от адската дупка!

— Считай, че сме вече на половината път — ухили се Джордино. Той беше прекрачил прага на помещението, преди Пит да даде следващото си нареждане на Спенсър.

— Рик, бъди готов да изкачиш портативните дизелови помпи върху борда на лайнера. Колкото по-бързо изпреварим някакви течове, толкова по-добре.

— Ще ни трябват режещи инструменти, за да проникнем вътре — каза Спенсър с широко отворени от възбуда очи.

— Ами погрижи се да ги осигуриш тогава.

Пит се обърна отново към хидролокаторното табло.

— Скорост на изкачване?

— Двеста и шестдесет метра в минута — отвърна операторът.

— Прекалено бързо — отбеляза Пит.

— Точно това е, което не искаме — измърмори Сандекър с пура в уста. — Вътрешните му отделения са препълнени с въздух и той неудържимо се устремява към повърхността.

— И ако сме изчислили погрешно количеството на баластова вода, останала в долните му трюмове, две трети от дължината му могат да изскочат от водата и той да се преобърне — допълни Пит.

Сандекър го погледна в очите.

— Това ще означава краят на екипажа на „Дийп Фадъм“. — После, без да каже дума повече, адмиралът се обърна и излезе от оперативното помещение на палубата, където всеки бе съсредоточил поглед в бурното вълнение с разтуптяно от очакване сърце.

Единствен Пит не беше сред тях.

— На каква дълбочина е? — Въпросът му бе отправен към оператора.

— Минава две хиляди и четиристотин метра.

— Съобщение от Удсън — разнесе се напевният глас на Кърли. — Казва, че Големият Т току-що е минал покрай „Сафо II“ като угоено прасе.

— Потвърди и му кажи да тръгва към повърхността. Предай същото съобщение на „Сий Слъг“ и на „Сафо I“. — Той вече нямаше друга работа тук, затова излезе и се качи по стълбата на лявото крило на мостика, където се присъедини към Гън и Сандекър.

Гън взе телефонната слушалка на мостика.

— Хидролокатор, тук мостикът.

— Хидролокатор слуша.

— Можеш ли да определиш приблизителното място, откъдето ще се появи?

— Ще излезе на повърхността на около стотина метра от лявата кърма.

— Час?

Настъпи мълчание.

— Час? — повтори Гън.

— Прекалено скоро ли ще бъде, командире?

В същия миг огромна вълна от мехури се разля по водната повърхност и ветрилообразната опашка на „Титаник“ изскочи в слънчевия следобед като огромен кит. Минаха секунди, в които сякаш нищо не бе в състояние да спре стремителния полет на лайнера от дълбините — кърмата му се вдигаше все по-високо към небето, докато най-сетне той излезе над водата до отделението на котлите, над което някога се е издигал комин номер 2. Гледката беше изумителна: напиращият отдолу вътрешен въздух изпращаше огромни струи пръски, които пронизваха предпазните вентили и забулваха на талази от облаци пара с цветовете на дъгата огромния кораб. За няколко мига той се задържа така, вкопчен в кристалносиньото небе, после, отначало бавно, започна да се накланя надолу, докато килът проряза водата с огромен плисък, който изпрати триметрова вълна към заобикалящата го флотилия. Той продължи да се килва надолу, сякаш нямаше никакво намерение да заеме хоризонтално положение. Хилядите зрители затаиха дъх, когато параходът в един момент започна да се накланя силно на дясната си страна — трийсет, четирийсет, четирийсет и пет градуса и се закова така в продължение на едва ли не цяла вечност; всички бяха вече почти сигурни, че той ще се прекатури върху надстройката си. И точно тогава, с мъчителна ленивост „Титаник“ бавно започна да се изправя. Полека-лека, педя по педя, корпусът му стигна наклон от дванайсет градуса… и остана в това положение.